ТРАНСИЛВАНИЯ – домът на Дракула, или, скритата и непозната прелест на Румъния. ЧАСТ V – ТРАНСФАГАРАШАН – 9 мечки и нито едно погребение, или как торба с ябълки може да спаси света

Всъщност, изначално целия ми разказ трябваше да бъде само за Трансфагарашан, за този, определен от „Топ Гиър“, като най-красив път в света. Първоначално, въобще не планирах да посетя друго място в Трансилвания и дори си представях едно такова пътуване само за едно денонощие, без нощувки, ограничаващо се единствено и акцентиращо само на този световноизвестен маршрут. Но изследвайки картата на Трансилвания, първо видях близостта на град Сибиу до северното начало на прохода и си казах, че би било недопустимо да премина оттук, без да отделя достатъчно време на този приказен град. След това, към маршрута добавих Женския Манастир „Хорезу“ (паметник на ЮНЕСКО), както и намиращите се в близост „трованти“ – живи камъни. И това, преди още да достигна град Сибиу, с едно отклонение от само 50-тина километра на запад, което впоследствие, заради затворения път непосредствено преди Сибиу, се оказа съвсем различно приключение от нови и допълнителни над 300 километра през прохода Трансалпина, западния път-близнак на Трансфагарашан.

След това, докато съставях маршрута си, забелязах на картата, че другият град, включен като културно-историческа съкровищница на ЮНЕСКО и в същото време, роден дом на Граф Дракула – град Сигишоара, е на само стотина километра на североизток от Сибиу и разбира се, добавих веднага и него, заедно с допълнителна нощувка към плана ми.

След което, добавих няколко укрепени църкви по пътя, паметници на ЮНЕСКО, при това намиращи се все встрани от основните пътни артерии. Но именно това е подправката на пътешествието – да напуснеш главните пътища и да свърнеш по ненатоварените, но очарователни пътища през селата на Трансилвания, където може да се усети истинския дух на областта и на местните жители.

След посещенията и нощувките в Сибиу и Сигишора, ми остана да премина по последната отсечка на маршрута ми, която всъщност беше и основната цел на пътуването ми – Трансфагарашан.     

За да достигна дотам обаче, трябваше да задоволя любопитството и интереса си да опозная възможно най-много от Трансилвания, поради което предприех още няколко отбивки от пътя, които бих могъл да определя като малки и невинни романтични бягства от битовото ежедневно възприемане на живота, но всъщност най-вече бяха осъзнати втурвания към обогатяване на представите ми чрез познание за исторически времена, вярвания и нрави.

Вискри

Вискри (Viscri) е малко село в Румъния, разположено в областта Трансилвания. Известно е със своето историческо значение, архитектура и уникална атмосфера, привличаща туристи от цял свят. Вискри е особено популярно със своята укрепена църква, която е част от Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Подобно на много други села в Трансилвания, Вискри също е основано през 12-ти век от трансилванските саксонци (немски заселници). То е съхранило голяма част от своя средновековен облик, което го прави уникално място, запазило културната идентичност на саксонците. Селото е известно с типичните си къщи, построени в традиционен стил, с цветни фасади и покриви с керемиди. Ще се изненадате от този факт, но Крал Чарлз III, кралят на Великобритания, има значителен принос за популяризирането и съхранението на Вискри, тъй като притежава имот в селото и активно се ангажира в различни проекти за опазване на културното наследство. Къщата за гости на краля е комплекс от къщи с традиционна за Трансилвания архитектура, специално реставрирани с естествени материали и възможно най-близко пресъздаващи автентичния вид –екстериор и интериор. Функционират като център за традиционни занаяти и съхраняват духа на саксонското минало по тези земи. Привилегията да нощуваш в собствеността на Краля е почти 200 евро за нощувка, като за най-любопитните посетители има организирани, срещу допълнително заплащане, разбира се, турове в близката околност за наблюдение на мечки.

Най-известната и значима културно-историческа забележителност на Вискри е укрепената църква, която датира от 12-ти век. Първоначално църквата е била малка капела, построена от селяни на мястото на по-стара римска базилика. С течение на времето е разширена и укрепена, за да служи като убежище за жителите на селото по време на нападения. Църквата, подобно на други посетени от мен църкви в района, е пример за трансилванската укрепена архитектура, типична за саксонските села в региона. Тя разполага със здрави стени, кули и бастиони, които са служили за защита на селото от нападатели. Вътре в църквата има уникални стенописи, както и интересни архитектурни детайли като дървени греди и каменни резби.

Вискри, както и други села в Трансилвания, е обвито в мистерии и легенди, много от които са свързани с укрепената църква и околностите.

Една от известните легенди разказва за призрачен войн, който пази църквата и селото. Според преданието, по време на едно от многобройните нападения, един от войните на селото загива, защитавайки църквата. Твърди се, че неговият дух все още бди над селото, особено в тихи нощи, когато се чуват стъпки и метални звуци, които напомнят за присъствието на призрака.

Друга история е свързана с камбаната на църквата. Говори се, че камбаната притежава магически свойства и може да защитава селото от бедствия. В миналото селяните вярвали, че звукът на камбаната може да разпръсква бури и да прогонва злите духове. Понякога, когато в селото се усеща напрежение или опасност, хората все още вярват, че камбаната може да донесе защита и спокойствие.

Има и легенда за скрито съкровище, което е заровено някъде около църквата. Според местните предания, по време на нападение, богат селски човек скрил своето богатство в земята около църквата, за да го запази от враговете. Твърди се, че съкровището още не е намерено, и че то е прокълнато, като хората, които го търсят, биват сполетявани от нещастия. Тъй като не съм нито суеверен, нито поддаващ се на вярвания и магии, реших някак небрежно, докато обикалям двора на църквата, да подритвам камъчета и уж незаинтересовано да ровя с върха на обувката си в пръстта, с надеждата съкровището само да ме намери и да ми се открие, все пак толкова път съм изминал дотук, а и нали си имам и подходящ помощник – доста едрото за чихуахуа куче – Заки, който обаче за съжаление, явно не беше чувал за легендата и вместо да рови наоколо, както се надявах, само вдигаше крак и гордо полагаше нотариалния си печат, удостоверяващ собственост върху църковните земи. С доста „земя“ се сдобихме, преди да продължим по пътя си, но уви, с никакво съкровище, пък и нали уж било прокълнато, защо да си носим цял багажник прокълнато злато до България, освен ако няма да го даваме за експозиция в музея, тъй като аз нужда от злато и имане нямам…

Крепост „Рупея“

Крепостта „Рупея“ е средновековна крепост, разположена в историческата област Трансилвания. Тя се намира на хълм, над град Рупея, който е разположен на пътя между Брашов и Сигишоара. Крепостта има богата история, която обхваща векове на различни етапи на развитие, както и множество митове и легенди, свързани с нея.

Смята се, че хълмът, на който се намира крепостта, е бил използван още от римско време. На това място е имало римско селище, наречено Рупес, което означава „скала“ на латински. Името на крепостта вероятно произлиза от това римско наименование.

Сегашната крепост е издигната на хълма през XIII-ти век, като постепенно се превръща във важен стратегически и отбранителен пункт за цялата област, като остава едно от най-добре запазените укрепления в региона дори по време на Османското нашествие.

Днес крепостта е реставрирана и е възстановено величието й, което я прави забележителна и посещаема туристическа атракция.

По време на посещението ми в крепостта, срещнах не само румънци, но дочух също немска и английска речи, тъй като Трансилвания и в частност прохода Транфагарашан, всяко лято привличат туристи от цял свят и въобще не е необичайно да се сблъскаш с хора и култури от различни региони на планетата. 

Най-високата част на крепостта предлага впечатляваща гледка към околността. Тази част е била най-силно укрепена и е служила като последна защита при нападения.

Една от легендите свързва крепостта „Рупея“ с римляните. Според местни предания, когато римляните се оттегляли от провинцията „Дачия“, някои от тях останали в района и се укрепили на мястото, където по-късно била издигната крепостта. Те скрили огромно съкровище в скалите под крепостта, което остава неоткрито и до днес.

Според друга легенда, младо момиче, което отказало да се омъжи за местен благородник, било затворено в крепостта. Отчаяна и безнадеждна, тя се хвърлила от най-високата кула на крепостта. Говори се, че през нощта нейният призрак все още броди из руините, търсейки отмъщение.

Както може да се види и от предишните ми разкази, огромната част от легендите в Трансилвания са свързани или със скрити несметни съкровища, местоположението на които и да днес остават загадка и възбуждат любопитството на иманяри и туристи, или, с девици, които са предпочели да запазят честта и чистотата на любовта си пред живота си…

Така или иначе и след мен, легендите продължиха да бъдат само легенди – нито средновековно съкровище открих, нито призрак на непорочна девица срещнах.

Фагараш

Фагараш е неголям град с население от малко над 26 000 души, разположен покрай река Олт и намиращ се на около 20 км. преди северното начало на планината Фагараш и световноизвестния проход през нея – Трансфагарашан. В този град е точката, която е приета за географския център на Румъния, точно както точка в местността „Узана“ (до Габрово) е географския център на България.

Малкият град Фагараш приятно ме изненада с голямата православно Катедрала в центъра на града, до която величествено се простираше историческата крепост на града, обградена от всички страни с воден канал, в който плуваха семейство лебеди – два бели и един черен, последният, вероятно за късмет.

Православната катедрала „Свети Йоан Кръстител“ е една от най-забележителните религиозни постройки в града. Тя е построена в неовизантийски стил и е едно от най-значимите места за поклонение в района. Катедралата се откроява със своята впечатляваща архитектура и богатото си вътрешно оформление, включително красиви стенописи, мозайки и икони, които придават уникален вид на сградата,както може да се убедите и от снимките.

На свой ред, Замъкът Фагараш, е една от най-добре запазените и значими крепости в Румъния. Построен в края на 15-ти век и завършен в началото на 17-ти век, замъкът е служил като защитна крепост и важен отбранителен пункт срещу османските нашествия, като резиденция на местните владетели и административен център.

Архитектурата на замъка съчетава елементи от ренесанса и барока, с масивни крепостни стени, кули и ровове, които го правят практически непревземаем. Вътрешният двор на замъка е добре запазен, а неговите зали са украсени с изящни фрески и дърворезби.

Достигането до вътрешността на крепостта може да се извърши само по мост, а в крепостта, която е със завидно голяма площ, се намират библиотека и музей, в който музей прекарах близо два часа, обут в защитни найлонови терлици, за да не нараня пода, докато преминавам от зала в зала с цел да опозная историята и бита на този край, започвайки от подземието с уреди за мъчения, преминавайки през залите с рицари, с копия и алебарди, или с впечатляващото цветно великолепие на прозоречните витражи, картини и гоблени, както и през залите с експозиции на традиционни трансилвански носии и предмети от бита. Тъй като нямаха специални малки предпазни найлонови пликове за краката на Заки, или може би защото им се досвидя да предоставят цели четири броя за него, се принудих да го нося на ръце в продължение на два часа докато обиколя целия музей в крепостта. Но пък заплатих само една такса, което в крайна сметка оправда усилието ми, въпреки че беше изпитание за издържливостта ми (все пак кучето ми тежи около 6 килограма) и за уменията ми да правя снимки с половин ръка и максимум два свободни пръста.    

Замъкът Фагараш е обгърнат в мистерия и легенди. Една от най-известните легенди разказва за духа на кралицата Ана, която била съпруга на един от владетелите на замъка. Според легендата, тя била затворена в замъка и умряла от мъка. Нейният дух, казват, все още обитава замъка и може да бъде видян в нощите на пълнолуние, бродейки из залите в търсене на своя изгубен съпруг.

Друга легенда е свързана със скрито съкровище, което според преданията, е било заровено някъде в замъка от един от неговите обитатели по време на османските нашествия. Много търсачи на съкровища са се опитвали да го открият, но безуспешно, което добавя към мистиката на замъка.

Суеверията, свързани със замъка, също са многобройни. Местните вярват, че замъкът е обитаван от духове и че нощем могат да се чуят необясними звуци – скърцане, шепот или дори стъпки, които се свързват с душите на загиналите войници или на знатните особи, които са намерили смъртта си в замъка.

ТРАНСФАГАРАШАН

Трансфагарашан (Transfăgărășan) е едно от най-впечатляващите и известни шосета в света, разположено в Румъния. Често е наричано „най-красивото шосе в света“, като този епитет му е даден от екипа на британското автомобилно предаване „Top Gear“.

Построен през 70-те години на XX-ти век от румънския диктатор Николае Чаушеску, за да осигури бърз достъп на румънската армия през Карпатите и да възпира Съветската армия при евентуалното й нахлуване откъм североизток в румънската държава, Трансфагарашан е високопланински път с обща дължина от около 90 километра, който преминава в посока север-юг през Карпатите. Строителството е изключително трудоемко, като е отнело няколко години и значителни човешки жертви. Най-високата точка на пътя е на височина 2042 метра, в близост до езерото Бъля (Balea). Бъля е ледниково езеро, разположено на 2034 метра надморска височина и е едно от най-големите и красиви в Карпатите. През зимата до него може да се стигне само с лифт, тъй като пътят е затворен. На брега на езерото се намира и Бъля ледения хотел – уникална атракция, изработена всяка година изцяло от лед и сняг. Другата атракция е водопада Бъля – впечатляващ, разположен близо до езерото Бъля, известен със своята височина от около 60 метра. До него може да се стигне по туристически маршрут или с лифта, който води до езерото.

Естествено, и тук местния фолклор и митология разказват своята поредна девическа легенда, този път за млада овчарка на име Бъля, която се влюбила в принц. Когато царят научил за любовта им, той наредил да я убият и хвърлят в езерото, което след трагичната й смърт било кръстено на нейно име.

Ако пътуваш през Трансфагарашан когато прохода обикновено е отворен, т.е. в периода юли-октомври, тогава когато няма опасност от лавини (на 17 април 1977 г. лавина убива 23 скиори в близост до езерото Бъля, поради което пътят е затворен в по-голямата част от годината), единственото което може да те спре от възхитителната гледка на зелените поляни, бистри потоци, езерото и водопада Бъля е…мъглата. Е, случи се точно на мен. Мъгла, дъжд и вятър. Нищо не се вижда в далечината, освен прииждащите в другото платно превозни средства. Никакъв хоризонт, никаква красота, нищо… Това до голяма степен ме разочарова, въпреки че не беше неочаквано – в планината, на тази височина, времето се влошава рязко, често е точно каквото го видях и единственото, което в тази ситуация ми остана е някога отново да се върна тук, специално, за да посетя езерото и водопада Бъля, вероятно още следващото лято.

Всичко обаче рязко се промени когато преминах отвъд дългия почти 900 метра тунел под планината и излязох от другата страна, откъм южната част на Транфагарашан. Слънце, синева, хоризонт докъдето погледа стига, чудесни условия за наслада и пълно възприемане красотата на Транфагарашан.

По пътя срещнах върволица от автомобили, кемпери, каравани, мотори – за последните този път е култов и трябва да бъде изминат поне веднъж в живота. На няколко места имаше обособени пазари с продукти от местни производители – много видове салами и луканки, сирена и кашкавали, сладка, мляко… Хората спират, гледат, опитват, опитват, опитват…, но и често купуват.

На други отбивки по пътя, които са сравнително често, просто спираш встрани, излизаш от автомобила и дишаш. Поглъщаш цялата тази безбрежна шир по която се вият серпентини и остри завои, виждаш пълзящите и малки като мравуняк колони от превозни средства, знаейки че скоро ще преминеш през същото място, ей някъде там. Красота, красота и отново красота… Впечатляващо е, макар да става все по-комерсиализирано. Може би успоредната алтернатива на запад от Трансфагарашан – пътя през прохода Трансалпин, макар и по-вискоразположен и още по-труден за преминаване, е за предпочитане поради запазената му автентичност и по-девствен вид и природа.

Най-интересния обект след излизане от тунела, в южната част на Транфагарашан, е Крепостта Поенари (Poenari), която е построена през XIII-ти век, а по-късно укрепена и разширена от Влад Цепеш, по-известен като Дракула. Крепостта е разположена на труднодостъпен хълм и до нея се стига по 1480 стъпала. Оттам се разкрива панорамна гледка към дефилето на река Арджеш. Но…крепостта е отворена само в 10 ч. и в 15 ч., тъй като през останалото време няма кой да осигурява безопасността на туристите от разхождащите се наблизо десетки мечки.

С Крепостта Поенари е свързана и легендата за Влад Цепеш – Граф Дракула, който е една от най-емблематичните фигури, свързани с Трансфагарашан. Крепостта Поенари е смятана за едно от местата, където той е пребивавал. Според легендата, Влад е използвал тази крепост като убежище от османските нашественици. Много от историите за неговата жестокост са родили мита за Дракула. Така че, един път според реалността, и, втори път, според легендата, всеки турист в подножието на Поенари, ако реши да се разходи извън жизнеутвърждаващите времеви прозореца – 10 ч. / 15 ч., има избор – или, тръгвайки нагоре по 1480-те стъпала да бъде споходен от мечки, или, да се превърне във вампир след среща с духа на Дракула… Добре, че когато пристигнах там, бях извън часовете определени за посещение на Крепостта Поенари, следователно, беше затворено, поради което и избегнах анималистичната дилема – среща с мечка или със сина на дракона.

Та когато стана дума за мечки – в Трансфагарашан те често могат да бъдат видени, но въпреки това всяка среща с това диво и величествено животно е възхитителна и оставя траен отпечатък, уви, понякога не само върху спомените J

Бях спрял някъде по пътя, съвсем сам и отдалечен от убежището на автомобила ми, за да снимам през боровете красивата гледка на езерото Ведраре. И…в този момент телефонът ми лудо завибрира, започвайки да издава предупредителни звуци. Съобщение от румънската система за предупреждения, че точно в района, в който в момента се намирах са забелязани диви мечки, които могат да бъдат опасни за хора, домашни любимци и добитък.

С бързи зигзагообразни движения, специално пригодени да заблуждават диви и свирепи мечки, смело приближих до автомобила си и затръшнах вратата, междувременно забелязвайки леко подигравителната усмивка на кучето ми, което сякаш незаинтересовано от случващото се или от това, което би могло да се случи, спокойно се наслаждаваше на дрямката си на седалката вътре в колата, без да поема излишни рискове и без да има особено желание да се среща с мечки.

Малко след полученото предупреждение за потенциална опасност се състоя и първата ми среща с мечка. Тя волно се придвижваше между спрелите автомобили, с опитността на пенсионер на кооперативен пазар, който винаги знае къде се намират най-вкусните ябълки, за да ги пожелае и получи. Мечката бързо се ориентира в намеренията ми да задоволя апетита й и сякаш приканващо ме призова без забавяне да разтоваря пред нея част от торбата с ябълки, която бях взел със себе си за целта. Разбрахме се и всеки получи своето – тя – няколко сочни ябълки, които изчезнаха между лапите и устата й за секунди и аз, който получих своята първа доза удоволствие да срещна дива мечка в естествената й среда. Изпълнен с адреналин, дори не забелязах, че излизайки от автомобила си, за да храня и снимам отблизо красивия горски хищник, бях забравил вратата на колата си отворена. Изведнъж осъзнах, че само един скок на кучето ми навън би предизвикало суматоха с непредвидими последици – кучето лае по мечката и я доближава на лапа разстояние, тя пък раздразнено го подгонва, а аз храбро заставам помежду им, за да спася двете животни от евентуалните неблагоприятни последици. Е, последното само си го представих. Кучето ми се оказа наистина умно и въобще не направи никакво действие, за да се развие описания лош сценарий. Просто остана да си лежи в колата – по-ниско от тревата и по безшумно от водата.

В крайна сметка, на мечката толкова й хареса жеста ми към нея, че не се сдържа и показа романтичната страна на характера си, като доближи лапа до сърцето си и ми демонстрира нищо по-малко от любов (сигурен съм, че беше женска – такива красота, грация, естественост и дълбочина на погледа имат само женските екземпляри и то най-отбраните).

След тази първа мечка се започна едно шествие от мецани, които макар и на пръв поглед трудно можещ да различиш една от друга, всъщност имаха различно поведение – от крайно мързеливо и незаинтересовано до любопитство, граничещо с нахалство и едва ли не опити да влязат в колата ти, за да се убедят лично, че наистина си свършил ябълките, както им обясняващ. Една пък беше седнала пред мантинелата, точно на завоя на пътя, сякаш беше уличен музикант, който ей сега ще започне да свири, ама още чака да донесат инструмента й, или пък е малко мърляв и проскубан просяк, който всеки момент ще извади отнякъде шапка и ще я тупне в краката до себе си, за да има къде шофьорите да оставят подаянията си докато преминават покрай…  

За цялото преминаване на Трансфагарашан срещнах на различни места общо девет мечки, което ми е личен рекорд. Не че срещата и само с една мечка в естествената й среда нямаше да ми е рекорд, но цели девет и вероятно близо до световния рекорд, ако този който го е постигнал е имал късмета и да го регистрира.

Въобще, мечките са често срещани в района на Трансфагарашан, особено в близост до пътищата. Шофьорите и туристите трябва да бъдат внимателни и да избягват контакт с тях, защото макар че мечките обикновено са плашливи и избягват хората, те могат да станат агресивни, ако се почувстват застрашени. Важно е да не се хранят мечките, тъй като това може да ги направи по-дръзки и да ги накара да се приближават по-често до хората (това правило започна да важи след моята среща с тях, почти съм сигурен, а и как да откажеш ябълка на гладна мечка, още повече че не знам румънски, за да се разберем с нея за правилата).

Куртя де Арджеш (Curtea de Arges)

Това беше последното интересно място от обиколката ми в Трансилвания и първия град на юг след излизането ми от Трансфагарашан.

Куртя де Арджеш е малък (около 26 000 жители), но исторически значим град в Южна Румъния, една от първите столици на Влашко (средновековна румънска държава), в който са погребани значителен брой румънски монарси. Градът е разположен на брега на река Арджеш и е обграден от живописни хълмове – един наистина красив и достоен завършек и финален акорд на обиколката ми из Трансилвания. Куртя де Арджеш е известен преди всичко със своята забележителна православна катедрала, разположена на територията на манастира „Куртя де Арджес“, летописът на която е свързан с множество легенди и исторически събития.

Това е един от най-важните религиозни и културни обекти в Румъния. Построен е през 16-ти век от воеводата Нягое Басараб (1512–1521 г.), който е искал да създаде нещо величествено, което да устои на времето. Катедралата е известна със своя впечатляващ архитектурен стил, съчетаващ византийски и румънски елементи, с влияния от Ренесанса. Фасадата й е украсена с изящни каменни резби, а интериорът й е богато декориран с икони и стенописи.

Най-известната легенда, свързана с катедралата „Куртя де Арджеш“, е тази за Манол Майстора и неговата жена. Според легендата, Манол бил главният майстор, нает от Нягое Басараб за построяването на манастира. Работата обаче не вървяла добре – това, което майсторите изграждали през деня, се разрушавало през нощта. След дълго обмисляне, Манол сънувал, че единствения начин да завърши манастира е да вгради жив човек в основите му като жертва. Според преданието, първият човек, който дойде на строежа на следващата сутрин, трябвало да бъде жертвата. За съжаление, това била съпругата на Манол. Въпреки мъката си, той изпълнил видението, вграждайки жена си в стените на манастира. Легендата разказва, че след завършването на манастира, Манол и неговите помощници били оставени на покрива без стълби, а в опит да слязат, те си направили крила от дърво и скочили, но загинали.

/Цветомир Ковчазов/