ТРАНСИЛВАНИЯ – домът на Дракула, или, скритата и непозната прелест на Румъния – ЧАСТ III – ИЗГУБЕН В ОТБИВКИТЕ НА МИНАЛОТО (ИЗ ДЕБРИТЕ НА ВЕКОВЕТЕ, НЯКЪДЕ МЕЖДУ СИБИУ И СИГИШОАРА)

На по-малко от стотина километра един от друг се намират два румънски града в Трансилвания, старинните средновековни центрове на които са под егидата на ЮНЕСКО като световно историческо наследство и паметници на културата – Сибиу, за който вече разказах в предходната част и Сигишоара, за който ще разкажа в следващата.
Но точно по средата на пътя между двата града, път, който умишлено избрах да е различен от маршрута, по който обикновено се движи трафика между тези два не особено големи румънски града (Сибиу е със 147 000 жители, 14-ти по ред в класацията, а Сигишоара е с около 32 000 жители – 70-ти по големина град в Румъния), времето изведнъж спря, завихри ме и ме изхвърли обратно в историята на тези трансилвански земи, такива каквито са били преди няколко века.
Избрах да се движа по сравнително ненатоварен път, преминаващ през малки селца, покрай разхвърляни полета в различните цветове на прохладното лято, които вълнообразни картини от най-разнообразно изваяни земни релефи ту се снишаваха, ту отново изскачаха над хоризонта и сякаш предизвикателно ме теглеха към себе си, за да ме погълнат в обятията си. Ако не си роден тук и за пръв път виждаш тази неподправена красота трябва да й се насладиш като караш бавно и попиваш извивките и палитрата на природата. Оставих местните да ме изпреварват, а аз се опитвах да обхвана цялата възможна гледка, напираща отвсякъде като редуващи се кадри от филмова лента, за да я запазя някъде във филмотеката на спомените си. Всичко видяно, някак си подсъзнателно ме тласкаше към сравнение с нашенските пейзажи, толкова познато и уютно ми се струваше, сякаш преброждах друга версия на родните ми земи…

Рикиш (Richis)
Първото населено място по пътя ми имащо отношение към интересите ми да се потопя в историята и бита на тази част от страната, в частност, от Трансилвания.
Рикиш е малко село, основано от саксонците някъде през 13-ти век (ключарят на църквата им е саксонец), в което днес живеят освен румънци, но и немци, унгарци, французи, холандци, италианци и др. Основните езици, които се използват са немски, унгарски и разбира се, румънски.
Най-сакралното и важно място в Рикиш е фортифицираната (укрепена като крепост) църква – готическа базилика на над 500 години, преминала в еволюцията си през няколко религии, сред които католическата и евангелистката.

Най-характерното тук е мистичното излъчване във вътрешността на църквата, създавано от многото орнаменти, изваяни елементи със скрита символика, мотиви на животни, растителност, изкривени и гротескни човешки лица и фигури.

Най-страховитата, завладяваща и вградена в стената каменна лицева фигура е тази на „Зеленият човек“ – езически бог, свързан с природата и плодородието, прераждането и естествените цикли на сезоните и растежа. Всъщност, в храмовете на много места по света присъства локална версия на „Зеленият човек“ и това зловещо гротескно изображение винаги се свързва с езичеството и природните сили, които контролират и предопределят живота на хората в древността.

Едновременното му присъствие обаче с изображенията на християнството говори, че традициите на езичеството не са били напълно изкоренени въпреки или пък точно поради различните религиозни трансформации на храма и стремежа за привличане на населението към християнската вяра, без това непременно да става с унищожаване на езическите божества, вкоренени в бита, страховете и представите на местните хора.

Олтарът, органът, сложният механизъм за затваряне на тежката врата на църквата и още от детайлите в сградата са все от многото интересни и характерни елементи на това особено и загадъчно с излъчването си, но за съжаление, подценявано и слабо познато от туристите място.

Биертан (Biertan)

Подобно на предходното населено място, в което бях – Рикиш, следващото по пътя ми към град Сигишоара – Биертан, също е основано от саксонците през Средновековието, в пределите на Унгарското кралство. Съответно, преобладаващото влияние на Запада над Ориента е видимо навсякъде в тази част на Трансилвания, което няма как да остане незабелязано когато се огледаш и около себе си видиш спокойствието, подредеността, организираната активност в хората, всеки от които съсредоточено върши работата си, вярвайки в смисъла на труда си, независимо дали поддържа къщата и двора си с красивите цветя отпред, или е на полето и събира реколтата от земята си.

Най-важната от историческо, религиозно, архитектурно и туристическо значение в Биертан е Саксонската Лютеранска Църква, сградата на която също е укрепена и фортифицирана подобно на крепост, за да може да защитава вярата и вярващите от всички врагове, които са не само вътре в хората и душите им, но и от тези, които са извън крепостните стени на църквата и през вековете периодично са представлявали екзистенциална заплаха за съществуването на реформаторите и на католиците в района.

Биертан и църквата са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно културно-историческо наследство и дори само заради този факт трябва да бъдат добавени в маршрута на пътуването и посетени, за да бъде обогатена и допълнена с познание представата на пътешественика за историята на Трансилвания през бурните времена на Средновековието.

Църквата е изградена с три реда външни укрепления, имащи общо 9 кули.

Интересно самостоятелно помещение в двора на църквата е т.нар. „брачен затвор“, в който брачните двойки, които искали да се разведат по някаква причина, били затваряни за две седмици. Двойката е трябвало да прекара заедно, на едно легло, в тясно помещение, споделяйки заедно всички несгоди с партньора. Може би наситено жълтия цвят на къщичката символизира слънцето и надеждата, че отново ще изгрее любовта в отношенията между партньорите и с помощта на вярата, или на преоткриването на чувствата между партньорите в двойката, разводът няма да се реализира. Факт, който летописите на църковните архиви потвърждават е, че след едно такова съвместно изпитание за двойката в „брачния затвор“, за цели три века съществуване на църквата, само една двойка достига до реален развод. Хмм, интересни идеи ми идват в главата за това как днес могат да бъдат затваряни двойките за месец или дори повече – без телефони, интернет, забавления и излизания навън, а само с мислите, забравените страсти, спомените и с надеждата всичко това бъде отново възродено… Всъщност, по ковид-времената това отчасти май беше вече експериментирано, но както и тогава, в разгара на епидемията пророкувах и се оказах прав, хората не научиха никакъв урок и почти незабавно след края на ковид-пандемията, се върнаха към своето обичайно светоусещане с преобладавщ дефицит на чувственост и емпатия.   

В едно от помещенията в двора на църквата се намират впечатляващите надгробни плочи на основателя на църквата и на погребаните в Биертан епископи, сякаш, за да напомнят и да ни карат да размишляваме за тленността и незначителността ни, за да не забравяме, че едва ли нещо, от това което правим и приемаме, че има значение за нас днес, ще има стойност и каквото и да е било значение и смисъл утре и във вековете напред, от гледна точка на историята на земята и на нейните обитатели.

Интериорът на самата църква е впечатляващ и въздействащ с големината на вътрешното си пространство, с детайлите изобразени на амвона, с висящите от стените и тавана знамена и килими, с великолепния орган, с дървения, богато инкрустриран с религиозни сцени и мотиви кръст, както и с невероятния с украсата си таван, с атмосферата на сакралност, смирение и респект пред духовната извисеност на това изпълнено с история място.

Копша Маре (Copsa Mare)

Намираща се на един остър ляв завой, встрани от пътя, по който целеустремено се движех към Сигишоара, отначало пропуснах вдясно отбивката за Копша Маре. Единствено обстоятелството, че с периферното си зрение забелязах една  невзрачна табела за някаква едва забележима отбивка по пътя, която в първия момент подминах, ме накара да спра автомобила няколкостотин метра нататък (пътят е тесен и с множество завои и въобще не е удобно да се намери място да се спре, а още по-малко да се направи обратен завой), да се върна в обратна посока и този път, вече уверено, след като видях надписа на населеното място, поех към малкото китно селце Копша Маре.

Самото село с около 300 жители, известно с лозарските си масиви, е поредното в Трансилвания основано от саксонци някъде през 13-ти век, а в далечината се вижда най-важния и значим исторически обект на Копша Маре – построената на малък хълм и укрепена като крепост църква.

Замъкът Бетлен (Bethlen Castle)

Напускайки Копша Маре, вече бях убеден, че съм видял всичко планирано и интересно по пътя към Сигишоара и нищо не може да ме отклони от маршрута ми. Но както често се случва в живота ми, в който умишлено съм оставил достатъчно пространство на случайности и импровизации да ме изненадват приятно, изведнъж видях табела на пътя с надпис Замък Бетлен (Bethlen Castle), сочеща към отклонение вдясно и  без колебание поех по предстоящите десетина километра, за да навляза още по-навътре и надълбоко в Трансилвания и нейните прикрити за масовите туристи малки чудеса. Особено удоволствие беше откритието ми, че по пътя ми към Замъка Бетлен всъщност се движа по маршрута на дългия 1420 километра пешеходен преход Via Transilvanica, който пресича цяла Трансилвания и преминава през много и различни географски области и климатични зони на Румъния.

Замъкът Бетлен, който днес е частна собственост и през вековете е свързван с рода на графовете Бетлен (унгарски трансилвански графове), е на над 700 години, построен е в ренесансов стил, към който по-късно са добавени сгради в бароков стил. Намира се на хълм, а около замъка има разкошен парк с езерна част и уникална растителност. Под хълма и замъка се намира селцето Криш (Cris).

Този разкошен средновековен замък, който все още е в процес на реставрация, е бил източник на вдъхновение на поети, художници, убежище на благородници. Легендите разказват, че тук можете да срещнете призраци на млади дами и неосъществени булки, които още търсят между стените на замъка изгубената си любов. Последният факт ме накара да обикалям много внимателно из множеството стаи и да се вглеждам във всеки детайл, да се вслушвам във всеки шум и да реагирам обнадежден на всяко непредизвикано от мен проскърцване на пода, все с надеждата, че някой призрак на красива млада дама ще се оплете в паяжината на очакванията ми да оправдая чрез среща с девица, пребиваваща отвъд реалността, платената за посещението на замъка входна такса. Уви, не се случи, въпреки че надникнах във всяко ъгълче и се качих до най-високото място на камбанарията…

Така, че призраци на булки и девици в Замъка Бетлен, продължавайте да обитавате отвъдземните си пространства необезпокоявани – чистота и непорочността ви остават все така непокътнати… 

/Цветомир Ковчазов/