НАЧАЛО 212 СЪБИТИЯ 203 КАТАЛОГ 19 ШУМЕН МАГАЗИН 102 БЛОГ КОНТАКТИ

СЕВЕРНО ПЕРУ (част Четвърта)

Пътуването ми от град Чиклайо, който е в непосредствена близост до Тихоокеанското крайбрежие на Перу, в посока изток, дълбоко навътре в страната, към страховитите планински масиви на Андите и по-точно към онова изключително мистично, предизвикващо въображението и плашещо с името, културата, историята и величествеността си място, наречено Чачапояс (Chachapoyas) – „гората на облаците“ и на „облачните вòйни“, започна в сумрака на нощта, когато от автогарата на град Чиклайо се качих на нощния автобус за град Чачапояс.

С приближаването към Страната на Облаците, мъглата се спусна не само отвън, надвесена над пътя, по който автобусът се виеше по тъмнината на изкачващите се завои, но и вътре в автобусния салон, където мъглата на съня постепенно превзе нощта, спускайки пелената си над очите на пътуващите.

И в този миг нещо ме събуди. Някакво размърдване на седалката пред мен ме накара да отворя очи и рязко да изляза от унеса на съня си. Джебчия, вероятно част от цяла фамилия, които седяха по седалките в предната част на автобуса, се премести и седна в непосредствена близост до мен, точно на седалката пред моята. В един следващ момент, добре подбран с оглед на спящите хора, тъмнината и тишината в салона, ръката му се плъзна назад към чантата ми, поставена в краката ми, зад гърба на седалката му. Трескаво започна да опипва пространството в опит да достигне и отнеме от чантата ми всичко, до което съумее да се докопа. Без излишен конфликт, но с категорична и недвусмислена намеса от моя страна, парирах неуспешния опит на обирджията да вземе за себе си част от имуществото ми. Трябваше да бъда внимателен, защото навлизах в една сравнително разредена откъм гъстота на населението, изолирана, намираща се високо в планината и определено лишена откъм посещения на туристи (още по-малко европейци) област на Перу и всякакъв очевиден конфликт с местните фамилни структури на дребната престъпност нямаше да бъде в моя полза. При слизането ми рано сутринта на автогарата в Чачапояс, мизерна, занемарена и окаяна откъм условия, рязко контрастираща на подредеността и чистота на градчето, както по-късно установих, умишлено изостанах, за да мога до последно да наблюдавам поведението на семейството джебчии и за да наглеждам багажа си. Явно разочаровани от внимателността и предпазливостта на действията ми, които не им дадоха обичайния за професията им шанс, те разтовариха денковете си с багажи и се разотидоха всеки по пътя си (тук всички мъкнат огромни багажи от всякакво естество, които на пръв поглед са непосилни да бъдат носени от само един човек, но местният перуанец винаги успява по чудноват начин да се справи с многократно по-голям от ръста му и внушителен като количество багаж).

Град Чачапояс

За разлика от останалите посетени от мен в Северно Перу градове, Чачапояс ме впечатли с чистотата, простичката си изящност и белотата, с която светеха всички къщи по улиците, сякаш облаците се бяха спуснали по стените на фасадите и бяха полегнали върху тях, за да си починат преди да предприемат следващото си пътешествие нависоко, над Земята на Облаците.    

Със своите около 40 000 жители, хубав и компактен исторически център, с впечатляващите дървени балкони на построените в колониален стил сгради, щедро отрупани с цветя и настроение, град Чачапояс се оказа един оазис на спокойствието и подредената красота, разположен на над 2 300 метра височина над морското равнище, сякаш точно в преддверието на обградената от облаци обител на Рая.

За да успея да реализирам програмата си предвидена в плана ми за земята на „облачните вòйни“ трябваше отрано сутринта, веднага след пристигането си и още с първото кафе, да потърся на главния площад „Пласа де Армас“ („Plaza de Armas“), както се наричат всички централни площади на градовете в Перу, местен туристически персонален водач с автомобил, с когото да договоря посещение на двете най-интересни забележителности в района на Чачапояс – крепостта „Куелап“ („Kuelap“) и водопада „Гокта“ („Catarata Gocta“).

Крепостта „Куелап“

Укрепеният крепостен град „Куелап“ се намира на върха на планина, на 3 000 метра надморска височина и се смята за северното „Мачу Пикчу“. Изграден е от културата „Чачапояс“ между 500 и 800 г. от н.е. (приблизително по времето, официално прието за периода на формиране на българската държава), което означава, че крепостният град „Куелап“ е построен цели осем-девет века преди „Мачу Пикчу“, който на свой ред е създаден от Инките някъде около 15-ти век от н.е. (времето след падането на България под османско владичество, което последните исторически изследвания приемат, че се е случило около 1422-1423 г.). За разлика от намиращия се в южните части на Перу световноизвестен религиозен център на инките „Мачу Пикчу“, северната крепостна перла „Куелап“ е слабо известен сред туристите археологически обект и едва в последните години и със сигурност в следващите десетилетия ще се превръща в основна атракция на изкушените от древната история на Перу, така богата, но уви, непозната, развивала се векове и хилядолетия в земите на Северно Перу, много преди установяването на известната навсякъде по света култура на Инките, последната просъществувала за кратко (малко над три века), в периода между около 1200 и 1533 г. от н.е.

Пътуването до най-високата част на планината където е разположен „Куелап“ е мистично преживяване. Ниската облачност по време на  изкачването на автомобила и движението през мъглата правеше придвижването сюрреалистично и сякаш пренасящо ме в земите и времената на облачните вòйни“ и легендите свързани с тях. Пейзажите сякаш оживяваха, докато пътувах през пътища, които се извиваха през дълбоки долини и извисяващи се върхове, скрити в мъглата. Тази мъгла, символ на земята на Чачапояс, прегръщат планините с ефирен воал, докато облаците сякаш танцуват на върха на дърветата.

Пътуването ми с автомобила на водача ми започна сред буйна зеленина, където високите палми и ниските храсти оформяха естествени тунели, примамващи те с призрачното усещане за извънземна атмосфера, създавана от неуловимата прозрачна мъгла, увиваща се около всяка частица обграждащ ни въздух. Усещането беше особено вълнуващо, тъй като всяка извивка на пътя разкриваше през леката пелена на мъглата нова картина, сякаш изваяна изпод четката на майстор на импресионизма – разкривени  и размазани някъде из гънките на капките мъгла драматични скали и зъбери, в които се промъкваха очертанията на вплетени скрити ревящи водопади и терасирани склонове, разказващи далечни и позабравени истории на древна земеделска мъдрост и усилен ежедневен труд за оцеляване.

Автомобилът, умело управляван от опитния ми водач, някак си успя да се изплъзне от засадата на „облачните вòйни“ и бавно припъпляйки да се изкачи до мястото, от което тръгва първият и единствен засега лифт в Перу, специално построен, за да могат туристите да достигат лесно, бързо и удобно до иначе труднодостъпната високопланинска крепост „Куелап“.

След това неочаквано пътуване в неопределеността на времето и пространството, където реалността губи очертания и забравяш да гледаш колко е часа, началната станция на лифта ме извади от едно, за да ме отведе в друго приказно измерение.

Качването в лифта е самото начало на приключението. Докато кабинката плавно се издига, гледката отдолу се разгръща – долини, дълбоки като древни истории и върхове, които сякаш навъсено бранят тайните си от палуващите като деца сред зъберите им ветрове. Тишината е почти мистична, нарушавана само от шепота на вятъра и проскърцването на кабинката люшкана от поривите му.

А да се движиш с този лифт е великолепно преживяване и неописуемо удоволствие. Под теб красиво се вият долината, реката и пътят, по който е ставало изкачването до крепостта преди построяването на лифта.

Не мислете, че лифта ще ви закара направо до крепостта и лежерно и без никакво усилие ще достигнете това иначе труднодостъпно за света място. От лифта следва половинчасов изкачващ се пешеходен преход, под лъчите на изгарящото високопланинско слънце, който напряга физиката, краде дъха и предизвиква духа и волята, но пък прави усещането за пътуването към „Куелап“ в най-последната му част съвсем автентично и далеч от модерността на лифта и улесненията на цивилизацията. Разбира се, тази последна част от прехода между най-горната площадка на лифта и централния вход към крепостта може да се измине и мързеливо, поклащайки се върху кон, теглен от водач, при това за малка парична сума, ако пазареното е било качествено и професионално, каквото би трябвало да е след вече седмица в Перу. Но аз не обичам, не съм привърженик и не насърчавам тормоза и експлоатацията на животни за търговски цели и категорично отказах да се възползвам от предлаганата ми от местните услуга, като вместо да тормозя кончето, напрегнах себе си, за да се изкача до целта си.

Затова пък, като възнаграждение за усилието ми самостоятелно и без помощ да достигна  и да стъпя в подножието на Куелап, първото ми усещане беше благоговение. Това не е просто място – това е светилище на миналото, извисяващо се на над 3 000 метра надморска височина. Каменните стени на крепостта, високи до 20 метра, ме посрещнаха като несломим страж. Чувството е сякаш стоя пред портите на друго време, на прага на свят, изтъкан от митове и легенди.

Тъй като не бях си осигурил предварително билет за посещение на крепостта, а достъпа на брой туристи в рамките на деня е строго ограничен, наложи се да изчакам повече от час докато се съберем дузина туристи, достатъчно, за да формираме група от всички тези, които не бяха си купили билет преди да се изкачат до този призрачен град-крепост. Тази непредвидена пауза пък ми даде достатъчно време да разгледам околността и по-малките археологически обекти извън крепостта, както и да се запозная с охраната на входа, с които за този над един час успяхме, макар и трудно, да общуваме основно за футбол, като името Стойков (Стоичков) е универсалната, разпознаваема за всички в Южна Америка парола за сближаване и мигновено преодоляване на над 12 000 километра разстояние.

В обекта се извършваха консервационни и укрепителни дейности, тъй като (по обясненията, които получих на входа) имало реална опасност част от стените на крепостта да се срутя. Поради това имаше ясно обозначени зони с ограничен достъп в крепостта, а там където можеше да се разглежда, това ставаше само след като предварително си бил екипиран с предпазна каска. За съжаление, местните са с малки глави, което установих по трудния начин, опитвайки се да побера моята широка балканска глава в ограниченото пространство на предоставената ми перуанска каска…

Една от най-впечатляващите характеристики при първия досег с крепостта е тесния проход (усещането беше същото като опита ми да нахлузя главата си в каската), който проход служи като главен вход – не само е стратегически проектиран да допуска малко на брой влизащи, които ако са врагове, ще бъде лесно да бъдат убити или отблъснати, тъй като могат да влизат само по 1-2 на ред в колона, но също така входа към укреплението създава чувство на респект, докато преминавах през него, тъй като каменните стени, които ме обграждаха и се надвесваха застрашително над мен, сякаш, за да ме притиснат и смажат в тясното пространство помежду си, внушаваха представата за вечността и непревземаемостта на мястото и покровителството му от боговете, стилизираните изображения на които и на различни свещени животни върху някои от камъните от крепостните стени, явно целяха да създават страх и обреченост в неприятелите и да им показват безнадеждността на зловещото им начинание.

„Куелап“ се оказа няколко неща едновременно – поселение, в което са били изградени над 400 кръгли каменни къщи (формата им е изключителна характерна особеност за културата „Чачапояс“), в които са живеели до 3 000 жители (по едно голямо семейство в къща, състоящо се от около 7-8 човека) , като обемът на камъните използван за изграждането на къщите и високите над 20 метра каменни стени на града три пъти е надхвърлял необходимия каменен материал за изграждането на Хеопсовата пирамида.  

На второ място „Куелап“ е бил крепост, при това труднодостъпна и добре охранявана през вековете на съществуването си от мистичните „облачни вòйни“, което със сигурност е позволило оцеляването й за толкова дълго време.

На трето място, „Куелап“ е бил важен религиозен център и некропол, в който са извършвани ритуали, жертвоприношения и погребения. Обичайно е било след смъртта на главата на семейството, хората от културата „Чачапояс“ да заравят къщата му, като новият лидер на семейната общност е изграждал новата къща върху останките на вече заровената. Ритуалът на „Чачапояс“ по почитане на мъртвите и последващото им мумифициране се състоял първо в отстраняване на вътрешностите от тялото. След това мумията се позиционирала в позата на ембрион, след което се навивали ленти от плат и въжета около нея и накрая мумията се поставяла в торба, която се украсявала с лице. Гробницата се напълвала с керамика и тъкани. Нямало е пищността на погребението от злато и сребро като в гробниците на Инките, тъй като хората от „Чачапояс“ са вярвали в прераждането, поради което и мъртвите от Куелап са били погребвани в ембрионална поза, докато се чака мъртвият и мумията му да се преродят за нов цикъл от живот.

За разлика от тези на нископоставените в социалната йерархия жители, къщите на най-важните хора – военните и религиозни лидери на общността, са били украсени с ромбовидни или зигзагообразни фризове, за да представят божествата на „Чачапояс“ – котка, змия или кондор.

Да се разхождаш сред тези руини е като да вървиш по страниците на изгубена книга. Каменните кръгови основи на жилищата, често украсени с ромбовидни орнаменти, когато става дума за постройките на влиятелните обитатели на поселението, са напомняне за артистичността и геометричното познание на културата „Чачапояс“. Вгледан в безкрайността на хоризонта, вятърът носи към мен мелодията на миналото на това уникално място, а погледът се губи в панорамната гледка към околните долини, която подчертава стратегическата значимост и символика на крепостта.

Откритите при разкопките трупове на мъже от всички възрасти (деца, младежи, възрастни) във и извън къщите и фактът, че не са били погребани според погребалните ритуали, предполага, че е имало клане, резултат от конфликт между местни семейства, като жертвите са били убити чрез удари с камъни в черепа. След клането „Куелап“ е бил изгорен и изоставен завинаги от обитателите си, като по този трагичен и недостоен за толкова важно и изпълнено с история и мистика място начин е приключило славното многовековно съществуване на града-крепост.

„Куелап“ не беше просто място, което да посетя и отметна в листата ми от места за посещение – това е преживяване, което ме пренесе в друго време и пространствено измерение. Докато стоях на ръба на крепостта, гледайки надолу в страховитата паст на бездната и напред към безкрайните хоризонти, изпитвах респект и дълбока връзка с миналото и с непоколебимото желание на хората да създават, защитават и съществуват в хармония с вярванията си, с боговете и с природата. Това е духът на Чачапояс, завинаги запечатан в камъка на „Куелап“ и в спомените ми, които отнесох обратно в България.

Историческата значимост на „Куелап“ за Перу е неоспорима. Това е свидетелство за инженерните и архитектурни способности на една пред-колумбова култура, която остава засенчена от историята на по-късно появилите се в историята на Перу инки. Крепостта символизира устойчивостта и адаптивността на народите, обитавали високите Анди, и служи като напомняне за богатата история и културата на местните народи и общности, предшестващи европейското завоевание от испанските конкистадори през 16-ти век.

Водопада „Катарата Гокта“

Когато поех по пътя от крепостта „Куелап“ към водопада „Катарата Гокта“ (всъщност, „Катарата Гокта“ се превежда от испански като водопада „Гокта“) – скритото сърце на Андите в Перу, времето сякаш спря. Още в Чачапояс, малкият колониален град, изпълнен с история и следи от древната култура на „Вòйните на облаците“, духът ми започна да се настройва на друга честота – тази на природата и на мистериите. Навсякъде наоколо въздухът беше наситен с аромат на влажна трева и цветя, които разцъфтяваха дори в най-непредсказуемите кътчета на планината. А когато вече преди това съм бил в „Куелап“ – мистичната крепостна твърдина на културата „Чачапояс“ и съм усетил невидимото присъствие на природата, силата и вечността на камъка и мистиката на планината, сливайки си с духа на „облачните вòйни“, продължението към третия по височина водопад в света (771) метра беше някак естествено последване към следващия епизод от това приключение на физиката и духа.

Водопадът „Гокта“ заема впечатляващо място в две класации. Състои се от два пада с  обща височина от 771 метра, с което застава на престижното трето място в света, ако се гледа общата височина на двата пада. А интересен факт е, че в непосредствена близост от само няколко километра се намира и вторият по височина водопад в света в тази класация – Юмбила (896 м), състоящ се от три последователни пада, най-високият от които е 350 метра, но Юмбила е много по-неизвестен и по-малко туристически водопад, тъй като Гокта е фаворита и най-посещавания водопад, а и достигането до Юмбила е доста трудно и предизвикателно. Във втората класация, ако се гледа височината само на отделните падове, „Катарата Гокта“, със своя единичен пад от 560 метра (по-високият от двата пада), заема почетното 15-то място в света по височина на водопадите.

За да се стигне до водопада „Гокта“, трябваше да се пресече гората от облаци, която го заобикаля от всички страни. Излязохме от пътя и свърнахме с автомобила в един страничен черен път, който навлизаше направо в гората и ми беше обяснено, че ще се движим по него около 5 километра, до последното селце преди водопада – Кокачимба, където ще хапнем, след което ме очакват още 6 километра самостоятелен пешеходен преход по пътека през гората.

На кръстовището видяхме млада двойка – момче и момиче, които поканихме да влязат в колата, за да им спестим няколко километра ходене с тежките раници и оборудване на гърбовете им. Оказаха се белгийци, от град Лиеж, обикалящи от месец в Перу и с планове след това да продължат към островите в Полинезия – Таити и Бора-Бора (цел на някое от следващите ми пътувания). Тя говореше английски и разбира се, френски, докато приятелят й общуваше директно на испански с местните и след това ми превеждаше на английски език разговора помежду им. Оставихме ги в Кокачимба, тъй като те бързаха, за да успеят не само да достигнат до водопада, но и да разстелят палатките си на подходящо място в района, където планираха да останат няколко дни. Разделихме се като приятели и си пожелахме нови срещи и леки преходи.

Отправната точка към водопада „Гокта“ е селцето Кокачимба, много спокойно и изолирано място на края на света, потънало в зеленина и обгърнато от приглушеното меко ромолене на реките и в тишина, нарушавана единствено от доволното пръхтене на свободно пасящи коне или от елегантния им тропот, обяздени и водени по прашния път от местни ездачи с пъстроцветни носии. Там оставих колата с водача си и оттам трябваше да започне пешеходния ми самостоятелен преход до водопада. Но преди това, предвид обедния час, гладът взе превес и направих кратка почивка за бързо хапване в една местна къща с уютно ресторантче, като поканих и гида да ми прави компания, черпейки го с току-що сготвен топъл обяд. По-вкусна, истинска домашно приготвена богата пилешка супа от свободно-отглеждано (в стилистиката на европейската бюрокрация) домашно пиле, допълнена с фиде и застройка, невероятно вкусна и засищаща, не помня да бях ял. Основното ястие – също така апетитно и натурално – пилешка пържола, ориз, зелена гарнитура и тайния пикантен сос, така подходящо съответстващ си с мистиката и екзотиката на мястото, които ястия с послевкуса си завършиха по прекрасен начин приятната обедна изненада – всички те оформиха съвършенството на кулинарната феерия и създадоха малък сгряващ празник за душата ми, облагородявайки рецепторите ми за вкус, обоняние и зрителна наслада. Семейството, което държеше къщата с ресторанта, имаше в съседство и винарска изба с магазинче за местен алкохол, който бяха оставили за управление на сина си – младеж, знаещ английски и за разлика от почти всички местни, които срещнах – обикалял по света, което явно го беше вдъхновило да обзаведе всичко в дърво, както и провокирало уменията му да си направи всичкото това вълшебство сам.

Обраслата в бурна и дива растителност пътека от селцето Кокачимба, която следваше да ме отведе до водопада, плашещо, но и подканващо се виеше като змия през джунглата. Стъпките ми веднага се потопиха в меката почва, а около мен се чуваха само шепотите на гората – песни на птици, крясъци на маймуни и приглушените звуци на насекомите. Понякога пътеката се изкачваше стръмно и ме оставяше без дъх, сякаш, за да ме накара да заслужа гледките, които ми се откриваха една след друга и ме приближаваха към водопада.

Зеленината беше толкова плътна, че слънчевата светлина едва пробиваше само на места, хвърляйки причудливи сенки, които веднага се вкопчваха в странни танци, полюшвайки се от вятъра. Бях заобиколен от гигантски дървета, чиито корени бяха преплетени сякаш с тези на хилядолетията. Орхидеи висяха като скъпоценни камъни по клоните, а мъхът, мек като кадифе, покриваше всичко наоколо и правеше на моменти пътя хлъзгав и опасен за контузии. Пътеката ту примамваше и изкушаваше с красотата, която разкриваше в пропастите под себе си или на планинските склонове срещу си, ту плашеше с неизвестността, която следваше преди всеки нов завой.

С всяка крачка грохотът от падащите води на водопада ставаше все по-силен и постепенно започна да надделява над всички други шумове наоколо сякаш, за да покаже кой е властелина на природата тук. В съзнанието ми изскочи легендата за златокосата русалка, която дълго време е държала този водопад скрит за обществеността, тъй като никой от местните, от страх за здравето и живота си, не е искал да заведе външни лица до мястото на водопада чак до момента на откриването му за света в началото на 21-ви век от експедиция, водена от един смел и непредубеден германски изследовател и пътешественик.

Според поверията и легендата за златокосата русалка, местният селянин Гилермо често ходел до скалите да говори с русалката, която живеела близо до водопада. За да й благодари, че винаги му прави компания, русалката му предложила и започнала да му подарява бижута, които той всеки път ревниво скривал от жена си. Една вечер той се прибрал вкъщи, забравяйки да изпразни джобовете си и жена му открила, че джобовете му светят ярко. Заслепена от ревност, тя предпочела да не казва нищо, но скришом да последва съпруга си до тайното място, на което така често ходел. За нейна изненада той се насочил към водопада и там тя го видяла да среща и дълго да разговаря приятелски с русалката. Заслепена от ревност и бяс, тя тръгнала с ярост към двамата. Грохотът от камъните, които се срутили по пътя й, предизвикано от ревността й, изплаши русалката, която се потопила в дълбините на водопада, повличайки и Гилермо със себе си. Гилермо и русата русалка никога повече не били видени. Местните разказват, че оттогава водопадът „Гокта“ е пазен от златокосата русалка, която омагьосвала всеки, който правел опит да се доближи до съкровищата, скрити зад водопада. Казват, че немалко авантюристи са изчезвали тук, привлечени от нейния примамлив тъжен песенен зов. И макар тези истории да звучат невероятно, в тихата самота на джунглата, всяка легенда започва да изглежда реална и да посява тръпки на неопределена тревога и смътно усещане за дебнеща те опасност.

И така, сред тръпките вълнение предизвикани от местните легенди, след няколко часа изтощителен преход, пътеката направи остър завой и пред мен внезапно се откри величието на „Катарата Гокта“. Висок 771 метра, водопадът величествено падаше на два големи пада, сякаш направо от небето, а самият облак се разпадаше пред очите ми. Водата се разбиваше в скалите с мощ, която можеше да се усети физически в гърдите, докато тътенът блъскаше безмилостно слуха, а милиони капчици пръски създаваха дъга, тогава когато слънцето успяваше за кратки мигове да пробие в битката си за надмощие над водната стихия.

Тишината на джунглата беше заменена от рев – нежен, но все пак страшен и величествен. Подножието на водопада беше като храм, обграден от дива растителност и наситен с магия. Тук човек наистина разбира с атомите на същността си колко малък е пред природата, но същевременно усещах и връзката с нещо по-голямо, по-вечно, отвъд мен и представите ми за света. Стоейки пред водопада, времето нямаше значение. Емоциите се смесваха и преливаха от възхищение към смирение. Чувствах се като прашинка в този грандиозен свят, но всяка стъпка дотук всъщност винаги е била пътуване към себе си. Докосването до водата – студена като планински сняг – ми привнесе усещането, че съм се потопил в сърцето на земята и съм се свързал със силите й посредством водата в езерото, разбиваща се под падащата върху й сурова мощ от хилядите тонове необуздана стихия.

Напускането на района на водопада „Катарата Гокта“ и селцето Кокачимба не мина безпроблемно. Бързах да се върна в град Чачапояс откъдето да успея да хвана навреме нощния автобус за следващия град в пътуването ми – Кахамарка. Оказа се обаче, че точно след излизане от Кокачимба, пътят беше затворен поради извършване на пътно-строителни дейности и бяхме уведомени, че ще бъде отново отворен за преминаване не по-рано от час и нещо, което ми даде възможност да изляза от колата, да разгледам наоколо и да вляза в контакт с едни от най-странните и очарователни местни жителки, които не само ми създадоха настроение в резултат от нещото, наподобяващо общуване помежду ни, но и тъга от трудния и обречен на бедност и лишения живот на тези така мили, но преждевременно състарени и угрижени от нерадостната си тегоба хора.

Когато пътят все пак беше отново пуснат, няколкото автомобила, които се бяхме наредили в колона продължихме по пътя си.

Пътуването обратно към град Чачапояс беше изпълнено с тихи размисли, смиреност и мълчалива благодарност. Водопадът „Катарата Гокта“ не е само природен феномен. Той е символ на това как пътят към най-красивите неща в живота често е труден, но всяка крачка си струва. Мистерията, красотата и силата му останаха с мен дълго след като напуснах Перу – като шепот от облаците, който вероятно ме зове някога отново да се върна в „Земята на Облачните вòйни“.

Докато бях се улисал в мисли и се наслаждавах на природата под лъчите на залязващото слънце и бавно падащия сумрак, се сблъскахме с най-неочаквано премеждие. Бързайки да стигнем навреме в град Чачапояс, младият ми шофьор и водач установи, че сме спукали гума и според него трябва да чакаме да дойде друг автомобил, за да се прехвърля в него и да продължа. Естествено, изразих несъгласие и с помощта ми, за четвърт час, неопитният млад водач скоро успя да смени спуканата гума с резервна и да продължим по пътя си. Смрачаваше се, а последният нощен автобус за град Кахамарка трябваше да тръгне само след няколко минути. Надпревара с времето. Но…успяхме и шофьорът тържествуващо спря пред почти тръгващия от автогарата автобус. И какво беше разочарованието ми когато разбрах, че места няма и при никакви обстоятелства не е възможно да бъда взет и да пътувам същата нощ. Всичките ми усилия за бързане и надпревара с времето пропаднаха. Останах на автогарата и направих няколко опита да намеря алтернативен превоз, но предложените ми от местните условия не бяха разумни, надвишаваха значително обичайната цена, а и сигурността ми през нощните часове нямаше как да бъде напълно гарантирана, което ме принуди да се откажа и да се настаня в хотел за през нощта.

Какво добро решение, което ми даде възможността да направя алтернативен план и рано-рано сутринта да започна да го осъществявам, хващайки първия сутрешен автобус за град Кахамарка.   

Музей Леймебамба

Един от най-трудните, опасни и предизвикателни за преминаване пътища в Перу е между градовете Чачапояс (Chachapoyas) и Кахамарка (Cajamarca). Пътят започва от град Чачапояс на височина 2 335 м. и се изкачва във високопланински проход в Андите до височина от 3 678 м. На повече от 3 000 м. пропастна дълбочина от нивото на пътя, долу в подножието му тече реката Маранон. Времето за преминаване на тези 330 км. беше предвидено да отнеме около 8 часа.

Пътят е широк едва около 2,5-3 м, абсолютно НЕОБЕЗОПАСЕН, с остри завои, често на 180° (тип „серпентина“),  като дозата адреналин определено беше на максимума си през всичките осем часа дневно пътуване.

А има и нощно…, което имах добрия шанса при така стеклите се обстоятелства да пропусна.

Единственият начин да се преминава с една идея по-безопасно по хилядите (буквално) завои, надвиснали над километрови пропасти е шофьорът на буса предупредително да свири продължително преди навлизане в завоя, тъй  като няма никаква видимост за евентуално идващо насреща пътно превозно средство. Невъзможно е разминаването без извършването на допълнителни маневри, при които едното превозно средство трябва застрашително да премине по ръба на пропастта. Нито за секунда не съм откъсвал погледа си от зашеметяващите гледки, върхове и пропасти следващи едни след други през целия дълъг път, което се превърна в поредното удивително изживяване.

По средата на маршрута имаше музей, който безкрайно много държах да посетя, като с чара и екзотичността си на европеец, необичайно и странно появил се изведнъж в ежедневието на местните, успях да издействам бусът, с който пътувах, да спре непредвидено за по-дълга почивка и по този начин да ми осигури достатъчно време за посещение на музейната експозиция.

Музеят Леймебамба се намира непосредствено след като се излезе от град Леймебамба (Leymebamba). Самият град Леймебамба е спретнат и чист малък град в планината.

Главният площад на Леймебамба, разбира се, очаквано носещ наименованието „Плаза де Армас“ (както навсякъде в Перу), ме приканваше да се разходя из него, в няколкото минути докато от буса слизаха или се качваха пътници на спирката, да вляза и да разгледам набързо занаятчийските магазини на площада, да седна, а при евентуално достатъчно налично време да похапна от местните специалитети, да пия кафе или просто да „поговоря“ с жестове или с гугъл-преводач с местните, както и да се възхитя отдалеч на църквата, изградена от големи дялани камъни.

Град Леймебамба и местната общност са собственик на най-известната забележителност в района – музея „Леймебамба“. Този музей се оказа едно невероятно бижу, точно такова каквото очаквах да видя и дори надхвърлящо очакванията ми от предварително прочетеното за него, което посещение напълно заличи яда ми от пропуснатия нощен автобус, защото, ако бях успял да се кача в него, нямаше да имам шанса да посетя музея, който разбираемо е затворен през нощта.

Музеят „Леймебамба“ е известен със съхраняваните в него над 200 мумии, принадлежали на културите „Чачапояс“ и „Инки“. Хората от културата „Чачапояс“ са погребвали мъртвите си в приседнала и свита в коленете поза, в дървени саркофази, а след това са увивали саркофага в кърпа с човешко лице отпред. Стотици мумии са открити със запазени непокътнати кожа и дори косми. Тази техника е позволила на мумиите да се противопоставят на унищожителната ярост на вековете и времето и да достигнат до нас с коса и зъби в относително добро и съхранено състояние. Много въздействащо и впечатляващо изживяване, което оправда всеки миг от това предизвикателно и адреналинно пътуване по този опасен високопланински път в Андите.

Сам по себе си този музей „в нищото“, за съществуването на който, за съжаление, изключително малко туристи въобще знаят, а още по-малко посещават, поради слабата му известност и нелесния му достъп по този труден за преминаване страховит високопланински път, е един уникален скъпоценен камък в поредицата от няколко страхотни и на световно ниво музеи в Перу и е изключително интересен, автентичен, компактен и красив.

Когато слязох от буса и се забързах към входа на музея, с ужас установих, че отпред е застанала група от около 50 местни ученици, които дисциплинирано си купуваха един след друг билети. Прескачайки за мит всички скрупули, застанах най-отпред, обяснявайки ситуацията, поради която възпитанието трябваше категорично да отстъпи на любопитството ми и че съм чужденец, дошъл да посети музея им, както и че ме чака цял бус с пътуващи, изпреварих всички на опашката, взех ценния си входен билет и с вълнение и премерена бързина, но и с достатъчна детайлност, започнах обследването и заснимането на така богатата, интересна и уникална музейна експозиция.

Това е може би един от най-интересните музеи в Перу и то не само заради автентичните, странни и единствени по рода си мумии. Музеят притежава също и уникална изложба на „куипус“/„quipus“ (известните „говорящи възли“, с които инките са записвали факти и цифри при липсата на писмен език), приличащи на големи огърлици. Колкото и да е странно на пръв поглед, възлите „куипос“ са позволявали съхранението на доста усложнена информация, най-вече за семейните връзки, родствената генеалогия и детайли от търговски сделки и счетоводни операции. Тези „куипус“ също бяха в изключително добро състояние на съхранение и заедно с мумиите представляваха основните акценти в музея, придавайки една стойност на музея, която малцина чужди туристи имат привилегията да видят и оценят.

Музеят е построен в съответствие с техниките на местното строителство. Архитектурата му напомня на типичните кръгли къщи от културата „Чачапояс“. Градината на музея е наслада за любителите на природата: и е много добре и стилно аранжирана: орхидеи, наситени с цветове ярки скулптури, къща със сламен покрив, въобще, детайли, които правят посещението тук незабравимо и оставят отпечатък в спомените за цял живот.

Град Кахамарка (Cajamarca)

Пътят, този същият, който страховито и необезопасено се виеше над почти 3000-метрови пропасти в Андите, предизвиквайки в продължение на осем часа прилив на непрекъснати дози адреналин, завърши благополучно в град Кахамарка, на надморска височина от 2 750 метра.

Когато пристигнеш в Кахамарка, усещаш как историята и природата се преплитат, за да създадат едно от онези места, които оставят следа в душата ти. Градът, идилично сгушен в зелените хълмове на северната част на Перу, изглеждаше спокоен и уютен, но всяка уличка, всяко кътче ми нашепваше за драматичната съдба на последния владетел на Инките – Атахуалпа, може би защото вече се бях подготвил за срещата ми с местата, на които се е разиграла тази трагична история, изчитайки предварително достатъчно информация за случилото се назад през вековете в Кахамарка

Кахамарка е най-привлекателният исторически град в Северно Перу, известен със своите минерални извори и с очарователната си старинна колониална архитектура. Когато се разходиш из централния площад и улиците около него, ще видиш красиви барокови църкви, построени от испанците, които сякаш са опитали да затвърдят своето надмощие не само с меч, но и с камък. Въпреки това, усещането за културата на Инките все още сякаш беше живо – като че ли духът на Атахуалпа все още се разхождаше из тези земи. Навсякъде разминавах множество от шарени, усмихнати, спокойни, смугли хора, всички тръгнали и движещи се с увереност по своите задачи или забавляващи се, преживяващи и споделящи време в многобройните заведения и магазинчета, спиращи се пред сергиите на уличните пазари, разтегнати от двете страни по протежение на стотици метри, общуващи, пазарящи се, купуващи или продаващи, ръкомахащи оживено или седящи търпеливо всеки от своята страна на сергията, в зависимост от качеството си на продавач или на купувач, а в това време мотопеди и автомобили лавират между хората, свирят с клаксони и преминават с лекота и без произшествия кръстовищата по мистичен за всеки незапознат с правилата на южноамериканската пътна регулация европеец. Цялата тази организирана хаотичност и носещи се еклектични комбинации на аромати от улични храни, бензинови изпарения, кучешко и котешко присъствие и хорска гмеж, правят всяко улично пространство, като че ли да живее свой собствен живот, с неписани правила, непонятни за туриста, но някак си инстинктивно и без излишно натрапване възприемани дори от чужденците, с които неявни правила бързо свикваш и адаптираш в ежедневието и поведението си.

Всъщност, Кахамарка е най-вече известен с историята за императора Атахуалпа и свързаната с него легенда за „Стаята за откуп“. Тази история е толкова вълнуваща, че те кара да се замислиш за сблъсъка на два свята, представляващи две съвършено различни в развитието и ценностите си цивилизации. През 1532 г. тук пристига Франсиско Писаро – испанският конкистадор, определен от съдбата да унищожи славната Империя на Инките и да сложи край на няколко вековното й съществуване и достижения. Жаден и алчен за богатствата на Инките Франсиско Писаро се среща в Кахамарка с представения с цялото си величие и блясък император на Инките Атахуалпа, която среща се превръща в трагедия за последния и за водената от него империя.

Срещата между предводителите на тези два така различни свята е последвана от подла, изненадваща и напълно неочаквана атака от страна на конкистадорите, при която  испанските завоеватели залавят Атахуалпа, след което поискват огромен откуп, за да го освободят. Императора на Инките Атахуалпа е бил затворен и държан в плен в специална каменна стая, станала известна по-късно като „Стаята за откупа“ („Cuarto del Rescate“). Това е малка каменна стая, с груб под, но с огромно историческо и цивилизационно значение, като всеки камък носи ехо от тези драматични дни. Легендата разказва, че Атахуалпа предложил на испанците да напълни стаята веднъж със злато и два пъти със сребро „докъдето може да стигне ръката му“, за да откупи отново свободата си. Само си представете – злато и сребро до височината на протегната ръка на Императора на Инките! „Стаята за Откуп“ (намира се в непосредствена близост до Централния площад на гр.Кахамарка), е единствената структура от времето на Инките, която е оцеляла след бушуващия конфликт между двата свята. В стаята има специален маркер върху каменната стена – червена линия, начертана на височина около 2 метра, показваща височината, на която стаята е трябвало да бъде напълнена със злато, сребро и  съкровища. И въпреки, че за да освободят вожда си Инките събрали несметни богатства в злато, сребро, скъпоценности и богато инкрустирани художествени произведения и изпълнили в пълен обем обещанието си, Писаро все пак нарушил своето. Атахуалпа е бил осъден и екзекутиран – факт, който е белязал началото на края на великата Империя на Инките. Според местния гид, съвременните археолози и историци още се опитват да изчислят точната стойност на платения откуп. Някои казват, че това е най-големия по размера и стойността си откуп в историята на човечеството. Без да се интересували от художествените достойнства на донесените им предмети, ценности и несметни богатства, испанците го претопили в 6 000 кг. злато и 12 000 кг. сребърни кюлчета – на стойност повече от 200 милиона долара по днешни цени!

Кахамарка е перлата, която веднъж посетил няма как да забравиш и мястото където със сетивата си усещаш драмата на едно от най-големите предателства и подлост в човешката история, но е и град където се докосваш до величието на една култура, която оставя неизличима следа в душата и паметта. Кахамарка обаче не е само минало и история – природата тук е магическа и по естествен начин допълва и рамкира драматизма на събитията, случили се по тези напоени с кръв, страсти, съдбовни преломи и безмилостни сблъсъци земи.

Кахамарка е перлата, която няма как да забравиш и място където със сетивата се усеща драмата на едно от най-големите предателства в човешката история. Но Кахамарка е и величието на една култура, която оставя неизличима следа. Кахамарка обаче не е само минало и история – природата тук е магическа и по естествен начин допълва и рамкира драматизма на събитията случили се по тези напоени с кръв, страсти, съдбовни преломи и безмилостни сблъсъци земи.

След като се насладих на историческите забележителности в Кахамарка, съумях да се потопя и в горещите минерални извори на „Baños del Inca“, намиращи се на само минути път от града. Смята се, че самият Атахуалпа е обичал тези води и беше особено усещане да споделя и съпреживея това, което великият и трагичен последен Император на Инките е изпитвал, отпускайки се в тези лечебни води, при залеза на слънцето, докато е мислил върху съдбините на обречената си, залязваща в мрака на историята империя. Седейки в топлата вода, релаксирайки след изнурителния път, заобиколен от зелени хълмове и планински хребети, човек може да започне да разбира защо Инките са смятали тази земя за свещена и определена да остане завинаги в родовата им памет с трагизма, но и с величието на една отминала епоха.

/Цветомир Ковчазов/

ТРАНСИЛВАНИЯ – домът на Дракула, или, скритата и непозната прелест на Румъния. ЧАСТ II – СИБИУ – ГРАДЪТ, КОЙТО НЕПРЕСТАННО ТЕ „ГЛЕДА“

Тръгвайки към Трансфагарашан, направих два тактически избора при планиране на пътуването: 1) да направя пътешествието си през делничните дни от седмицата, за да няма прекомерно…

Цитат на деня

„Песимистът се оплаква от вятъра. Оптимистът очаква да се промени. Лидерът настройва платната. — Джон Максуел

Един откровен разговор с Коко Паносян за любовта към радиото, баланса и изборите в живота

Едва ли има човек, който не те познава, но все пак кой е Коко Паносиян? Аз съм шуменец, човек, който обича много града си и…

Сдружение „АЛДОРА“ – Шумен представя Лариса Димитрова, като част от националната медийна кампания „Мигранти с таланти“

„Мигранти с таланти“ е национална медийна кампания на Мулти култи колектив, която цели да подчертае положителния принос, който чужденци от целия свят дават на България…

Не агресия, а спортен хъс и воля – разговор с Калоян Колев, състезател и треньор по ММА

Благодаря, че прие поканата ми за тази среща. Би ли разказал повече за себе си. Още от 14-15 годишна възраст започнах да се занимавам с…

Скорошни събития

16 февруари

Vienna Strauss Philharmonie Orchestra – Пловдив

Град: Пловдив

Концерт

Къде?
С.И.Л.А.

В колко часа?
18:00

виж повече

16 февруари

„Спешни състояния в денталната практика“ – Варна

Град: Варна

Обучение, тренинг, терапия

Къде?
Amiral Hotel Varna

В колко часа?
10:00

виж повече

16 февруари

Преображение и творчество: Ден на красотата и изкуството – Шумен

Град: Шумен

Творческо

Къде?
Хан Омуртаг 11

В колко часа?
16:00

виж повече

16 февруари

Дамска вечер „Грим и питие“ с TOTI – Шумен

Град: Шумен

Обучение, тренинг, терапия

Къде?
Ателие Портокал

В колко часа?
18:00

виж повече

16 февруари

ПИКАСО, ЕДИН БУНТОВНИК В ПАРИЖ – София

Град: София

Филм

Къде?
Кино "Люмиер"

В колко часа?
19:00

виж повече

16 февруари

Рисуване и вино с Фери – Шумен

Град: Шумен

Творческо

Къде?
от нота до цвят

В колко часа?
15:30

виж повече