Северно Перу (част Трета)

Северно Перу (част Трета)

Северно Перу има една почти неизвестна на широката публика особеност – тази историко-географска област на страната е изцяло разположена между линията на магнитния Екватор на Земята (линии, разчертаващи земното магнитно поле), която преминава през столицата Лима на юг и линията на географския Екватор на Земята, който почти разполовява на две съседната на Перу откъм север държава Еквадор.

Достигайки до град Манкора (обозначен със синята стрелка горе вляво на снимката), на брега на Тихия океан, почти докосвайки северната граница на Перу с Еквадор, знаех не само, че съм съвсем близо до линията на географския Екватор, но и че съм на само една мечта разстояние от така желаните от мен за посещение острови Галапагос в Тихия океан, девственият Рай на Земята, намиращи се на запад от Еквадор, мястото послужило на естествоизпитателя Чарлз Дарвин, при посещението му за повече от месец там през 1835 год., за създаване на неговата велика Теория за произхода на видовете и за биологичната еволюция чрез естествен подбор, стояща в основата на съвременната Еволюционна теория.   

Тъй като обаче Националния резерват на архипелага Галапагос изисква поне седмица или две време, за да бъдат посетени и опознати всичките 18 острова там, оставих мечтата си на изчакване за друго бъдещо пътешествие, в което към Еквадор, с принадлежащите й острови Галапагос, евентуално да добавя Колумбия и Венецуела.

Въздъхвайки с тъга, докато от брега на Манкора гледах в посоката където имагинерно би трябвало да се намират островите Галапагос, но и следвайки предварително начертания си план, взех следобедния автобус от Манкора и потеглих обратно към вътрешността на Перу, но този път на юг и малко по- на изток от океана, към град Чиклайо (Chiclayo), столица на провинцията Ламбайек (Lambayeque).

Винаги ми е правило впечатление, че мнозина споделящи впечатленията си от техните пътувания, описват детайли за всеки момент от ежедневието си по пътя – от събуждането, миенето на зъбите, закуската, прогнозата за времето и подбора на дрехите за деня, неангажиращите разговори, всеки аспект на пътуването, храната, детайлите от деня и така до залеза на слънцето, с описание менюто на вечерята, през припомнянето на срещите с места и хора, до мига, в който мрака и уюта на леглото и завивките погълнат пожара на емоциите и ги угасят в спокойствието на съня.

Считам такова поднасяне на информацията за излишно дребнотемие, което макар забавно и лежерно да пресъздадава пътуването, вероятно лишава читателя от съществената информация за посетените места и връзката им с мотивите, които са ме провокирали да отида точно там където съм, моите впечатления от видяното и как то е поставено в контекст и се е вписало в цялата концепция на пътуването ми. Имах няколко предварително зададени акцента – история и археология, бит, храна и култура на местните, природните феномени и красоти на тази разнообразна като климатични зони територия, мистиката и тайните обгръщащи тези древни общности, населяващи от хилядолетия земите на Южна Америка и Андите. И всичко това изживявано през вековете до днес под магията на Южния кръст, съзвездието с форма на кръст, което може да бъде видяно само от Южното полукълбо, малко над линията на хоризонта. Толкова много символика са приписали на това мистично съзвездие древните хора живели под звездите му; вградили са го в Андския кръст, наречен Чакана (Chacana), изобразявайки в кръста представите си за триединството на Небето, Земята и Царството на Смъртта, на свещените животни Кондора, Пумата и Змията, на преплитащите се и странно наподобяващи нашенските шевици цветни фигурални нишки, служещи за фон на Чакана; в осемте стъпала на кръста, сякаш обозначаващи стръмния, противоречив и труден път на Човека към съвършенството и единението му с божествената същност на Природата; в огледалното отражение света на звездите в света на човешката душа, гледаща с пълни със страх и надежда очи към блещукащия в тъмното небе звезден кръст, съдържащ в представите на човека по тези земи закрилата, възмездието, смирението, наградата и наказанието, тайнството и смисъла в живота му.

Чиклайо е град по-голям от Пловдив и наброява над 600 000 жители. Подобно на повечето големи, а и на по-малките градове в Перу кучетата и тук са повече от хората. Навсякъде са – пред къщи, магазини, заведения, автогари, по улиците, между хората – спокойни, дружелюбни, свикнали с хората и те с тях, част от пейзажа са и никога не може да определиш имат ли дом или по цял ден обикалят улици и местата на струпване на отпадъци, които буквално са навсякъде. Най-впечатляващи и набиващи на очи са боклуците нахвърляни по протежение на разделящата пътя на автомобилни платна зелена ивица или на тротоарите покрай пътя. Представете си кучетата разкъсващи торбите с отпадъци, ръфащи остатъци от изхвърлената храна, неподдържаната градска среда, хаотичното, шумно и раздирано от клаксони автомобилно движение, забързано пресичащите между колите пешеходци и бавно сновящите кучета (блъснато или убито на пътя куче никъде не видях), или бедните хора, безцелно насядали навсякъде по улиците или другите бедни, борещи се за препитанието си, стоящи по цял ден прави до разносните си колички, облечени в шарени пончо и нахлузили странните си високи шапки продавачки на плодове, зеленчуци или улична храна; представете си и южноамериканската леност, топлината в сухия сезон и влагата през дъждовния сезон, които правят боклуците да изглеждат призрачно, като проклятието на един беден и с нисък стандарт на живот народ, безнадеждно затънал някъде между някогашното величие на историята си и семплото битие на настоящето си. Бедност и една разтегната безметежност на времето, в неопределеното протичане на което никой нищо не очаква да се случи днес и изведнъж, реалност (може би вдъхновила онзи „магически реализъм“ на Габриел Гарсия Маркес и Хорхе Луис Борхес), наложена и удобно поддържана от потъналия в корупция политически и военен елит на Перу, създал един порочен модел, какъвто е присъщ и на повечето други южноамерикански държави.

Изкушавам се да напиша, че ескорта на полицейската кола беше специално предназначен и осигурен за обезпечаване сигурността на особата ми, още повече че наистина се движеше пред таксито ми, но истината е, че поддържането на реда в северно-перуанските градове се осъществява чрез подобни добре въоръжени и моторизирани полицейски патрули (зад този от снимката попаднах случайно), които да всяват нужния респект сред населението. Заплатени далеч над средното възнаграждение, полицията и войската не само са призвани да пазят привилегиите на корумпирания перуански елит, но и нерядко са изложени на риск от влизане във въоръжени сблъсъци с бунтовници в някои от районите на страната, които не са под контрола на правителството, или са изпращани за агресивно и безмилостно овладяване и смазване на честите, съвсем немирни протести срещу установената политическа система в страната и нейните представители във властта (докато пиша това, се подсетих, че само преди по-малко от месец, спецчасти нахлуха в дома на недолюбваната от широките народни маси перуанска президентка Дана Болуарте, за да търсят като доказателство за корупция и нерегламентирани доходи няколко нейни, публично демонстрирани, скъпи часовника „Ролекс“, които тя не би трябвало иначе да може да си позволи). Сам по себе си Чиклайо едва ли може да предизвика интереса на пътешественика. Намира се по пътя на Пан-Американската магистрала, на почти 800 километра северно от Лима и на само 13 километра източно от брега на Тихия океан. Голям като население (втори в Северно Перу след град Трухийо) и важен като финансов, търговски и комуникационен център, Чиклайо е известен като „Градът на Приятелството“ и „Перлата на Севера“. Но това заради което туристите посещават Чиклайо не е скрито в града, а в неговите близки и не толкова близки околности, попадащи в границите на департамента Ламбайек, които са пълни с история и артефакти от световно значение. Районът около Чиклайо е северната люлка на културата Моче/Мочика (южната люлка на Моче/Мочика е около град Трухийо и за нея разказах по-рано).

В световна сензация се превръща откриването от археолозите при разкопки на храма-пирамида „Уака Раджада“ („Huaca Rajada“) на гробове на владетели на Сипан, принадлежащи към културата Моче. Местната полиция реагира на сигнал, че се продават старинни златни накити по местните пазари и предприема акция по спасяване на археологическото съкровище. Разбира се, че иманяри са разкопали тунели и проникнали в гробниците и са започнали да изнасят откритото там несметно богатство. Планина от злато, сребро, накити и керамика, грандиозна и умопомрачителна красота и величественост. Полицията успява да събере голяма част от откраднатото, пръснато сред иманяри и прекупвачи, поставя денонощна охрана на разкритите гробове, за да не допусне по-нататъшно ограбване на откритите общо 14 царствени гроба и така владетелите на Сипан и техните погребални накити са съхранени за поколенията, за да възкръснат днес в пълния си блясък.

Само в основния гроб на Владетеля на Сипан („The Lord of Sipan“) са открити 451 артефакти, направени от злато, сребро, мед и тюркоаз. Владетелят е бил на около 35-45 години, висок 1.63 м., погребан в почест и слава, покрит в последния си път с украшения и скъпоценности – огърлици, мъниста от злато (олицетворяващо мъжествеността на Бога на Слънцето) и сребро (символизиращо женското начало чрез Богинята на Луната), колиета от злато, полускъпоценни камъни, войнски снаряжения от мед… Владетелят на Сипан не е сам в пътя си към Вечността. С него ритуално са погребани три млади жени, облечени в церемониални дрехи, дете, трима воини с отрязани крака, вероятно, за да останат завинаги до господаря си като негови пазители, куче и две лами. Всички те са пожертвани, за да придружат Владетеля на Сипан и да му оказват и в отвъдното любовта, грижите, преклонението и почитанието, които е получавал преживе.

Всички намерени находки в гробовете на „Уака Раджада“ за пренесени в специално създаден за целта музей в град Ламбайек, намиращ се недалеч от град Чиклайо. Този музей, наречен „Музеят на Кралските гробници на Сипан“, днес се смята за един от 10-те водещи и най-интересни музеи в света. Построен във формата на пресечена пирамида, освен авангардната си впечатляваща архитектура, той е и сред най-богатите на експозиции музеи в света, представящи в оригинал всичко открито в гробниците на владетелите на Сипан след завършване на разкопките в пирамидата „Уака Раджада“. Гробовете, костите на заровените там владетели и на антуража им, както и скъпоценностите намиращи в погребалните камери, са пренесени от „Уака Раджада“ и положени в музея. Освен Владетелят на Сипан, в музея се намират гробовете на Стария Владетел на Сипан, както и гроба на Великия Жрец на Сипан. Изумително е да се докоснеш до тази история в нейния автентичен вид и да видиш в техния бляскав оригинал десетки украшения от чисто злато, положени до телата на покойните владетели. Ангажирах музеен гид на английски, една местна жена, с безспорна ерудиция, както по-късно установих, която специално причакваше чужденци пред вътрешната входна врата на музея, за да предложи услугите си да преведе неосведомените посетители през полумрака на всички зали и експозиции на този смайващо въздействащ с богатствата си музей, в който, сред тази силно приглушена светлина, единствено витрините с безценни съкровища са целенасочено осветени по начин, по който блясъкът на златото и среброто да замайват погледа. Накрая на това пътешествие през най-славните страници от историята на културата Моче, единственото, което можеш да направиш е да стоиш безмълвен, поразен от видяното, смирен и замислен, обграден от тишината и мрака в края на последната зала… Владетелят на Сипан ще продължи да разказва историята на дните и на величието си на всички, които след мен ще застинат в почит до останките и до блясъка на накитите му, а аз мълчаливо ще продължа пътуването си през историята на тази митична страна.

Останките на Владетеля на Сипан (The Lord of Sipan) заедно с цялата му гробница, пренесени в „Музея на Кралските гробници на Сипан“ от пирамидата „Уака Раджада“.

Музеят „Брюнинг“ беше в непосредствена близост до Музея на Кралските гробници на Сипан и негова малка версия, така че предварително бях планирал да завърша обиколката на град Ламбайек с посещение в този богат на колекции музей, носещ името на немския изследовател Ханс Брюнинг. Събрал преди повече от век колекциите си изложени днес в музея, единственият начин на Брюнинг безпроблемно да напусне Перу, без да попадне под ударите на закона, е бил да дари на правителството на Перу всички събрани от него до момента артефакти, вместо да плати непосилни за него данъци към държавата или пък да бъде задържан и хвърлен в затвора за неплащането им. Един сравнително малък по мащаба си музей на четири етажа, който обаче има големите си и напълно заслужени претенции и амбиции да показва на целия свят над 5 000 години история на културите Ламбайек, Чиму, Моче, Чавин, оставили отпечатъка си върху тези земи далеч преди инките – злато, керамика, метални изделия, мумии. Какво ли още богатство остава скрито в хранилищата на музея, извън експозициите за посетителите, което ревниво и свенливо се пази само за погледите на изследователите – историци, археолози и музейни работници, имащи шанса по силата на професионалните си занимания, да са в досег и до най-малките парченца от събраните и опазени до днес тайни на миналото.   

С Музея „Брюнинг“ завърши интересното за мен посещение в района на Ламбайек и Чиклайо.

Предстоеше ми едно изключително предизвикателно, вълнуващо и много различно от досегашното пътуване – от излъчващото спокойствие с равнинните си пейзажи Тихо-океанско крайбрежие към сърцето на непредсказуемите и често негостоприемни планински масиви на Андите и навлизане в пълните с магично излъчване земи на Облачните войни.