Северно Перу (част Първа)

Почти 100% е вероятността, когато посещавате Перу като турист, да пристигнете в столицата Лима откъдето да поемете на юг по класическия туристически маршрут водещ към „перлата на короната“ Мачу Пикчу, т.нар. „гринго“ маршрут (т.е. маршрута на белите туристи от чужбина), след което, с малки вариации на програмата, да се върнете до Лима и оттам да се приберете в дома си.

Моята концепция обаче винаги търси и обхваща места и маршрути надхвърлящи традиционните и отъпкани туристически пътища. Не мога да си представя да пропътувам 12 000 километра от България до едно толкова интригуващо като история, природа, мистика и традиции място като Перу и да се задоволя със стандартна програма, валидна за всеки друг организиран турист. Поради това, когато започвам да съставям плана си, обмислям рационално какво бих могъл да включа по пътя си като акцент свързан с интересите ми, като добавям, подобно на пъзел, парченца нови и нови места, докато програмата ми покрие всичко възможно и добие относително завършен вид, естествено, с предвидени допълнителни възможности за импровизации и отклонения от вече начертания маршрут.

Именно поради това, пристигайки в Лима, обратно на всички останали туристи, не побързах да се втурна на юг към Мачу Пикчу, а избрах първо да обиколя слабо посещавания и почти непознат за света регион, а именно, Северно Перу, след което да посетя за няколко дни Амазонската джунгла и едва тогава, вече добил достатъчно основни впечатления, усет и познания за страната, природата и хората й, да потегля по „гринго“ маршрута на юг.

Всеки от нас априори свързва Перу само и единствено с великата Империя на Инките, които са изградили фамозния Мачу Пикчу, едно от Седемте чудеса на света. Империята на Инките обаче е властвала над Южна Америка в една сравнително близка като историческо отстояние епоха – между 1438 година от новата ера и 1533 г. от н.е., т.е за период от около век, точно тогава когато България вече се е намирала под владичеството на Османската империя (1396 г. от новата ера). Инките обаче всъщност започват великия си исторически път цели двеста години по-рано – около 1200 г. от н.е. (или, приблизително по времето когато възниква Второто българско Царство, след освобождаването ни от византийското владичество след въстанието на Асен и Петър през 1185 г. от н.е.), тогава когато Манко Капак основава в подножието на Андите града-държава Куско, около който като столица започва да се оформя, създава и развива Империята на Инките, която два века по-късно достига до най-голямата в Южното полукълбо империя, преди в 1533 г. испанските конкистадори начело с Франсиско Писаро да я превземат и постепенно да сложат край на славната й история и величие.

Империята на Инките обаче не идва от нищото, а се явява като последен епизод от развитието на Андската цивилизация, определяна като „девствена“ цивилизация“ (т.е. такава която се развива самостоятелно и автономно, без външни влияния). Като финален акорд от живота на Андската цивилизация, Империята на Инките стъпва върху развитието на две предходни могъщи южно-американски култури, формирали основата на Андската цивилизация – културата Тиуанаку/Tiwanaku (300 г. от н.е. – 1100 г. от н.е.), съществувала около езерото Титикака, както и културата Вари/Wari (600 г. от н.е. – 1100 г. от н.е.), разположена около Аякучо (на север от Куско и на югоизток от Лима).       

В Северните части на Перу са възникнали и са се развили до своя разцвет голяма част от най-старите цивилизации в Южна Америка, като общият брой на културите съществували през вековете на територията на днешно Перу са надхвърляли сто, а най-значимите от тях са поне двадесетина и са съществували много време преди станалата като най-известна за света цивилизация на инките. Макар и в различни исторически епохи и географски области, на територията на днешно Северно Перу са съществували няколко много мощни като исторически и културни достижения цивилизации, като например, считаната за първата в цяла Америка и най-стара цивилизация Карал (Caral), но още и културите Моче/Мочика (Moche/Mochica), културата Чиму (Chimu), културата Чачапояс (Chachapoyas), културата Чавин (Chavin), културата Уари (Wari) и редица други култури, и то векове преди появата на инките. За съществуването на тези исторически култури и за артефактите оставени от тях, чуждестранните туристи посещаващи Перу не знаят нищо или твърде малко, тъй като Северно Перу все още е неоткрита в достатъчна степен, относително неизследвана и непозната за масовия и организиран туризъм част от Перу. За съжаление, разказът за историята и легендарното минало на Перу някак си се изчерпва с инките и тяхната велика империя, владяла огромни части в Южна Америка, което е дало основание да бъде определяна като една от най-великите империи в човешката история, достигнала площ от около 2 милиона квадратни километра (почти 20 пъти площта на България).  Много малко или никак не се говори на туристите посещаващи Перу за всички онези предходни култури и цивилизации, без които инките не биха достигнали мощта величието си. Инките са върха на една пирамида от култури и цивилизации, които са изградили основите на колоса наричан Андска цивилизация, достигнала апогея си при инките. Затова, убедено мисля, че трудно би могло да бъде осъзнато и разбрано величието на Империята на Инките и постиженията на културата им, ако те не бъдат поставени в контекста на хилядолетното историческо и цивилизационно развитие на тази част от Южна Америка, заключена между крайбрежието на Тихия океан и планинската верига на Андите. Само познавайки или поне докосвайки се до историята и цивилизационното наследство на съществувалите на тези земи култури, от възникването им през древността, генезиса им през различните исторически епохи и проекциите им в съвременността, разглеждани в развитието, взаимодействието помежду им и приемствеността на тези култури една от друга, само един такъв комплексен подход и всеобхватен поглед могат да предоставят на чуждия турист или пътешественик представата за южноамериканската история, бит, душевност и култура. По същия начин, по който ако искаш да се докоснеш и да разбереш българската и балканска специфика и душевност, трябва да се върнеш възможно най-назад в историческите корени на населението по нашите земи, много отвъд времената на основаването на българската държавност и дори още хилядолетия назад, във времената на тракийската цивилизация и дори много преди зараждането и разцвета й.

Това бяха мотивите ми, преди да срещна най-великите постижения на инките и на империята им, най-добре изразени чрез Мачу Пикчу и Куско, първо да се докосна до постиженията на техните предци, съградили онези културно-исторически основи в различни части на Перу и на южноамериканския континент, без които постиженията на Империята на Инките не биха имали условията да се случат.

Затова и десетдневната ми обиколка на Северно Перу трябваше да ми даде онези базисни познания и усещания за историята и паметта, бита, вярванията и културата на населението, природните условия и специфики на посещаваните от мен места, които в съвкупността си, да ми позволят по-късно да оценя в развитието й и заедно с всичките й достойнства постиженията на цивилизацията на инките.   

Със своите над 1 милион жители, метрополисът Трухийо (Trujillo) е третият по големина град в Перу и най-големият в Северно Перу. Намиращ се на тихоокеанското крайбрежие, на около 500 километра северно от Лима, Трухийо е града с много имена – Столица на културата, Столица на Моряка, Люлка на съдебната власт, Люлка на свободата и справедливостта, Люлка на перуанския кон „пасо“ и др. Но най-много ми хареса определянето му като „Град на вечната пролет“, тъй като близостта на Тихия океан, мекият умерен климат с приятни целогодишни температурни граници в диапазона 14-30 градуса, свежият морски бриз, прясната морска храна и фриволността на моряшкия живот, правят града да изглежда пролетен и вечно зелен – младолик, жизнен, пълен с енергия и с усещане за постоянно обновление и промяна. Трухийо е основан от испанците и носи името на едноименния град в Испания, родното място на испанския конкистадор Франсиско Писаро, който през 1533 г. с насилие, кръв и измама установява властта си над инките, завладявайки и унищожавайки завинаги великата дотогава Империя на Инките.

От Трухийо започна моята 10-дневна обиколка на Северно Перу, който град се превърна и в първата ми спирка на север след Лима.

Един бърз поглед върху картата на Северно Перу ще покаже, че пътят от Лима към Трухийо и още по- на север, нагоре към границата с Еквадор, преминава покрай Тихо-океанското крайбрежие и се осъществява по Пан-Американската магистрала.

Тази магистрала, според Книгата за рекордите „Гинес“, е „най-дългият моторен път в света“. Общата й дължина е около 30 000 километра и свързва държавите от Южна Америка с държавите от Северна Америка, започвайки от Аляска в Северна Америка и свършвайки с най-южното населено място на планетата, наричано „края на света“ – гр.Ушуая, в областта Патагония на Аржентина, намиращ се точно срещу континента Антарктида, на разстояние от над 1000 километра оттам, през най-опасните води на световния океан достигащи 12 метра височина – пролива Дрейк. Интересен факт е, че всъщност Ушуая спори и до днес за призовото място на „Най-южен град на планетата“ с друг един, още по-малък град, намиращ се наблизо до Ушуая, но в Чилийската част на Патагония – градчето Пуерто Уилямс, с население от само 2000 жители.

А знаете ли кой е най-лесния, сигурен, бърз, удобен до степен на комфорт и евтин начин да обиколите Перу? Там където самолетът не е масовия транспорт за придвижване из вътрешността, освен на дълги разстояния (не е евтин за местния жизнен стандарт), рент-а-кар е само за най-смелите, опитни и не съвсем разумни пътешественици, предвид хаотичното движение и лошата инфраструктура, а железопътният транспорт почти отсъства, тогава единствено остава…автобуса! Но не какъв да е автобус, а нещо, което не сте виждали в България. Това е така, защото междуградските автобуси в Перу са двуетажни, чисти, комфортни и изключително удобни за дълги нощни преходи, тъй като автобусните седалки не само са кожени и меки и имат достатъчно място за краката и тялото, но и падат, а дори и направо лягат на 140-160 градуса, превръщайки се в почти пълноценни легла, в които спях почти непробудно през време на всяко нощно пътуване. Освен това, в много автобуси, ако не са единични, то двойките съседни седалки са отделени една от друга с перде, което позволява дискретност и усещане за обособено лично пространство за всеки от пътуващите. В допълнение към отличните базисни условия, конкуриращите се частни автобусни компании, често осигуряват на пътниците си лека храна и напитки за през нощта, както и мултимедия, за да направят нощното пътуване (продължаващо обикновено 6-8-10 часа) приятно и неусетно. При огромните разстояния в Перу (държава, почти 12 пъти по-голяма по територия от България), оптималният начин да се използва нощта е не да се спи в хотел, а в…автобус. В противен случай, времето което би се загубило, за да се достигне до следващия град, за да се опознае и да се разгледат всички забележителности в и около него, ще отнемат две излишни нощувки в хотели в единия и в другия град и дневен преход с автобус с продължителност от десетина часа, т.е. цял един изгубен ден. По избрания от мен начин е относително лесно, евтино и удобно. Вземам нощен автобус, на сутринта пристигам в следващото си местоназначение, където наемам частен трансфер за целия ден (автомобил с шофьор), за да разгледам всичко интересуващо ме. Вечерта, ако няма да оставам за по-дълъг период на даденото място, с цел опознаването му, отново се качвам на нощен автобус до следващия град и така, икономисвайки време и без да се лишавам от хубав сън и удобство, достигам до следващата си цел.

Автобусите в Перу, оперирани от много на брой частни транспортни компании, покриват огромна част от основните населени места, начесто са и цялото население ги ползва масово, видно от винаги пълните през целия ден и до късно вечер автогари, в чакалните на които ще срещнете шарени, отрудени, обикновени хора, с огромни денкове с багажи, съдържащи най-причудливи неща – от живи животни и хранителни продукти до уреди за дома, мебелировка или каквото друго се сетите. Тези денкове с багаж са част от местните бит и култура и правят автогарите едно жужащо от бързащи хора място, които товарят на автобуса или разтоварват от багажното му отделение части от пъзела на нелекия си живот, стоически и някак си примирено и безразлично понасяйки тежестите и безперспективността на съдбите си.

В Трухийо пристигнах сутринта, след като се качих предната вечер от една от автогарите в Лима на луксозен нощен автобус, който ме закара до „Града на вечната пролет“ за около 10 часа удобно нощно пътуване, съпътствано от здрав и пълноценен сън. На автогарата ме чакаше частното такси, предварително ангажирано от мен за целия ден (общо десетина часа, от 8 часа сутринта до около 18 часа вечерта).

Районът на Трухийо е люлка на културата Моче (Moche), позната още и под името Мочика (Mochica). Възникнала около 100 г. от н.е. и прекратила съществуването си някъде към 700-800 г. от н.е., за тези шест-седем века Моче е оставила значително културно-археологическо наследство. Най-значимите археологически обекти на Моче, намиращи се в околностите на Трухийо, са „Уака дел Сол“ („Huaca del Sol“) – „Храмът на Слънцето“ и „Уака де ла Луна“ („Huaca de la Luna“) – „Храмът на Луната“. И двата храма се намират в непосредствена близост един от друг и са служили едновременно и като административен и като религиозен център на културата Моче, а района около и между двата храма е бил развит и като градски център със значителен по брой население, постройки, улици и други ранни урбанистични структури. Легендата разказва, че Храмът (пирамидата) на Слънцето, с височина от 50 метра, е построен от 250 000 мъже за само три дни от 140 милиона кални тухли (най-голямата кирпичена структура в пред-Колумбова Америка), като е превърнат в духовно средище, посветено на бога Слънце, а на 500 метра отстояние в пирамидата отсреща – Храмът на Луната, посветен на богинята Луна, са се извършвали човешки жертвоприношения, за което свидетелстват и вградените в основите му останки на десетки воини. Зловещо и пълно с мистика и сакралност място, с пълно основание поставено под защитата на ЮНЕСКО като обект на световното историческо наследство. Само малките дечица, водени от своите учителки, които са тук, за да получат първите си уроци за историята и величието на техни отдавна изчезнали предци и за народите, населявали някога тези земи, дават истински нов живот, цветове, невинност, перспектива, свежест, обещание за приемственост и въобще различен смисъл на отминалата завинаги история.

Паякът, изобразен на снимката по-долу е известен като „божествения паяк“ и символизира взаимосвързаността на всички неща в природата. Паяжината, с нейните многобройни разклонения, които се средоточват в центъра, където величествено е застанал всемогъщия паяк, в представите на Моче, изобразява Вселената и нейния Създател, творецът на всичко и всички, обвързващ в нишките си живото с неживото, одушевено и неодушевено.

Но основният и най-страховит символ използван в изображенията на културата Моче е богът създател на всичко – Ай Апаек (Ai Apaec), който е и Богът на Планините, а почитта към планините и към тяхната мистична сила, величие, непредвидимост и стихиен гняв са в основата на разбиранията, култовите практики и вярванията на цялата Андска цивилизация.

Зловещото изражение на Ай Апаек (Създателят), е използвано широко под една или друга форма в съвременната поп-култура и е неизменна част от комиксовата индустрия и от филмовата символика на Холивуд. Например, шесторъкият Спайдърмен с дълги остри зъби, герой от Вселената на Марвел (Marvel), има своя митологичен първообраз в бога Ай Апаек, като негова комиксова версия присъства и в поредицата Тъмните Отмъстители („Dark Avengers“).   

Богът Ай Апаек има различни превъплъщения, като често е изобразяван с коси от страховити змии, или с колан от змийски глави, или в обкръжение от змии, тъй като змията придружава и защитава бога в пътя му през трудностите и улеснява безопасното му преминаване.

Водачът, който ме придружаваше като информационен гид в „Храма на Слънцето“, с нескрито страхопочитание, леко треперещ и тих глас, ме дръпна настрани, за да имам видимост отвъд високите стени на храма и със съзаклятнически и крайно смирен вид ми посочи тъмния планински масив отзад, стоящ като величествен щит и пазител на храма. В набръчканата от старост и памет снага на планината, пред очите ми се открои ТЯ, рядко забелязваната от  несведущите посетители, тъмна виеща се снага на… Змията, отчетливо видима и огромна, главата на която свършваше някъде в скута на планината. Загледайте се внимателно в снимките по-долу и ще разберете и усетите причината и основателността на страха и вълнението, струящи от всяка клетка на водача ми. Спускаща се по цялата височина на исполинското тяло на своя бог Ай Апаек, Змията сякаш обгрижваше сигурността му, едва разкриваща присъствието си, сякаш за да покаже на всички простосмъртни, че Богът на Планината винаги ще бъде там, за да пази своето храмово творение изградено в подножието му, като вечно ще опложда утробата на земята и на свещения храм, а змията ще слави и ще предупреждава всички и всичко за безсмъртното величие на бога, който с божествена лекота и в сигурност твори непреходността на света.

Културата Моче е постигнала съвършенство поне в няколко неща – рисувана керамика, тъкачество, храмово строителство, напоителни съоръжения…

Особено богата във формите, цветовите си многообразия и сюжетите е била керамиката, с която културата Моче е била известна в древността и образци от която са били намирани от археолозите в изобилие в междухрамовото пространство заключено между „Храма на Слънцето“ и „Храма на Луната“. Най-интересни и пикантни от съвременна гледна точка обаче си остават сюжетите свързани с фертилността, плодовитостта, размножаването и еротиката в творбите на художниците от Моче. По пътя към храмовите комплекси, малко преди достигането им, е разположен арт-комплекс, в който изразително и детайлно са показани елементи от еротиката в творчеството на Моче.

Освен славата на керамичните си произведения и изобразените върху тях еротични и други най-разнообразни сцени и сюжети, културата Моче е била известна и с инженерния гений на напоителните си съоръжения, улавящи, доставящи и съхраняващи вода в градските центрове, изградени около храмовите комплекси. Системата от водоснабдителни канали и тръби са били особено важни за оцеляването на тази уникална култура, тъй като в суровите пустинни условия на местния климат, всяка капка уловена чиста вода е имала значението на живот и е предоставила възможността на тази цивилизация да се развие до своя апогей, като по-късно, засушаването, природните катаклизми и загубата на възможността за осигуряване на вода и храна за продължителни периоди от време, както и непрестанните завоевателни атаки от съседните агресивни племенни общности, са обрекли същата тази култура на упадък, превземане, унищожаване и в крайна сметка на изчезване.

Втората (след Моче) цивилизация развила се в района на град Трухийо, Северно Перу, е културата Чиму (Chimu), която е съществувала в периода от 900 година от н.е. до 1470 г. от н.е., когато културата Чиму запада както заради продължилите десетилетия природни катаклизми, но и под ударите на инките, като постепенно е включена в границите на империята им, с което Чиму прекратява съществуването си. Ярко доказателство за упадъка на културата Чиму и неистовите опити на върховните й религиозни и политически водачи да обърнат хода на събитията, е откритият преди няколко години от археолозите масов гроб на 137 невръстни деца на възраст от 5 до 14 години, с разрязани гръдни кошове и извадени сърца и на над 200 млади животни, всички принесени в жертва, за да бъдат омилостивени боговете, които много години поред са носили бедствия, глад и смърт в земите на Чиму и са обрекли жителите на Чан Чан на загиване и постепенно изчезване. Но и този, вероятно последен, самопожертвователен жест на народа на Чиму не е помогнал на обречените на гибел от безмилостните стихии на природата и непрестанните атаки на инките хора, принадлежащи към тази велика и високоорганизирана цивилизация.    

Най-великото и значимо наследство, което културата Чиму е оставила след себе си е кирпиченият град Чан Чан (Chan Chan), също поставен под закрилата на ЮНЕСКО като обект със световна значимост, шедьовър на градоустройството, най-големият град в пред-Колумбова Америка и най-големият кирпичен град в света, столица на Империята Чиму, разположен на площ от 20 квадратни километра и с население възлизащо на около 60 000 жители. За сравнение и наша национална гордост, можем да кажем, че близо до град Шумен се намира първата българска столица Плиска, основан и съществувал като град и държавна столица много преди Чан Чан. Дори само Вътрешния град на Плиска е бил с по-голяма площ от Чан Чан – 23,3 квадратни километра и е бил защитаван от тристепенна отбранителна система, част от която е външен земен вал с дължина от над 20 км., с което Плиска е бил признат за най-големия средновековен град в Европа и един от най-големите в света по време на двувековното си съществуване (681-893 г. от н.е.), много по-голям дори от Константинопол, столицата на Византийската империя.      

В кирпичения град Чан Чан са били обособени девет дворци-цитадели, очертани от високи и дебели глинени защитни стени, високи над 10 метра, от които днес са запазени твърде малко следи. Всеки нов владетел е трябвало да съгради свой собствен дворец, тъй като дворецът на починалия предходен владетел е бил превръщан в мавзолей за него и съпругата му, която е била умъртвявана, а сърцето й изрязвано, за да последва владетеля в отвъдното. Видно от снимките, стените в комплекса са богато украсени с красиви фризове с геометрични или зооморфни форми или с абстрактни сюжети, като повечето изображения основно са свързани с водата, предвид близостта на океана – риби, птици, вълни. Самата градоустройствена планировка на града е гениална и отразява чрез зонирането си социалната диференциация, йерахичната структура и политически специфики на Чиму обществото. Народът и водачите на Чиму са разбирали присъщите на човешката природа социални и политически различия и неравенства. Разделението на класите е в центъра на техния мироглед. Запазеният и до днес мит на Чиму за произхода на хората от три различни вида яйца гласи, че от златно яйце са създадени кралските особи и мъжете-благородници, от сребърно яйце са родени благородните жени, а всички останали – от медно яйце. Тези социални различия са отразени по уникален начин и в архитектурата на Чиму, в която ясно са отделени в урбанистично отношение дворците на владетелите, включени в обособения район на силно укрепената Цитадела, от жреческите храмове и складовете за храна, а те на свой ред – от постройките на останалото население, живеещо извън градските стени. Най-отвъд централната укрепена част на града са били разположени земеделските площи, опасани от изкуствено и нарочно създадени напоителни съоръжения. Архитектурата на Чан Чан е апогея на еволюционното културно развитие в тези части на Северно Перу. В устройството на града са вплетени по съвършен начин както хидроинженерни решения за създаване на канали за изкуствено напояване, осигуряващи питейна вода за града и такава за водоснабдяване на земеделските сектори на града, свързани с изхранване на населението.

След това впечатляващо и оставящо ярък спомен посещение сред руините останали от великата цивилизация Чиму, някак си съвсем естествено, от Чан Чан се насочих към малкото  и чаровно крайбрежно градче Уанчако (Huanchaco), което в древността е служило като пристанище на кирпичения град Чан Чан, а по-късно и като пристанище на град Трухийо. Днес Уанчако е известен с местните рибари и техните уникални с формата си продълговати, тесни и леки тръстикови лодки Кабаито де Тотора (Caballito de Totora), чиято история надхвърля 3000 години и които са служили за риболов и за събиране на морския улов от местните рибари. В съвременността Уанчако е известен както със световноизвестното си здравословно ястие севиче, като тук е една от утвърдените регионални столици за приготвянето му, но още и с превъзходните условия за каране на сърф, едни от най-добрите в света, което е и причината в Уанчако всяка година да се събират сърфисти-любители от цял свят, както и елита на професионалните състезатели по каране на сърф за участие в престижни международни състезания.

Едно от най-интересните, мистични и забележителни неща в Уанчако и региона около него, които изпълват въображението и подготвят душата за среща с необичайни и екстремни културни и спиритуалистични преживявания са носещите се като шепот във въз въздуха легенди за шамански магии и практики, разказвани винаги тихо и със страхопочитание, за да не бъдат обезпокоени или разгневени боговете.

На няколко пъти, без да го търся умишлено, се сблъсквах с мистиката на шаманизма. В тези части на Южна Америка това е част от културата на народите.

Докато преминавах по дългия, труден и изпълнен с предизвикателства Път на Инките (Inca Trail), онзи оригинален класически маршрут на инките, виещ се високо в Андите, за да завърши пред Портата на Слънцето над Мачу Пикчу, бях впечатлен от срещата ми с водача Маноло. Потомък на общността „кечуа“, наследниците на кръвта и културата на инките, Маноло и семейството му се смятаха за пазители на планината и самите те, според, думите му, притежават цели пет планини. Жена му е онази лечителка, към която с респект са се обръщали хора от цялата местна общност на планинското им село. Самият Маноло разказваше за скритата и невидима сила и за духовете на планината и как само посветените в тайнството могат да взаимодействат и общуват с планинските сили. Той видимо се прекланяше пред боговете на планината и с вълнение споделяше малка част от практиките, с които призоваваше планинските духове да ни подкрепят по пътя и да бъдат благосклонни към малките ни човешки страсти и желания. Още усещам острата миризма на билковия еликсир, който Маноло втриваше в дланите ми и който трябваше да вдъхна след като три пъти преди това съм плеснал с ръце, за да призова и да бъда чут от планинските духове. Или онази никога нечувана преди от мен мелодия, с която Маноло, застанал на върха на една скала, обърнал се към хоризонта и надвесен над пропастта под него, свиреше с направен от дърво, наподобяващ флейта музикален инструмент, примамваше с трелите си боговете на планината, опитвайки се да ги умилостиви и да спечели благоразположението им, за да ни съпътстват с добро по пътя ни.     

В Ла Пас, практическата столица на Боливия (защото има и административна – град Сукре), една от основните атракции е Пазарът на вещиците (Mercado de las Brujas), в непосредствена близост до който бях отседнал, където могат да бъдат открити най-различни причудливи вещерски пособия и инструменти за правене и разваляне на магии. Представете се от всеки ъгъл на всяка вещерска продавалница да ви гледат страховито замръзналите в ужаса на последното си издихание очи на отрязана животинска глава или пък на връвчица над главите ви да висят десетки, никога непознали живота, ембриони на бебета-лама. Да се носят пушеци, разнасящи смрадливата натрапчива миризма на горящи зад тезгяха тайни билки, а множество други изсушени растения и билки да се поклащат от вятъра, овесени точно преди очите на любопитния и заинтригуван като мен турист или на пък на изпадналия в нужда от вещерска помощ посетител; приглушено да се чуват незнайно откъде идващи звуци, сякаш извлечени стенания от преизподнята…мрачно, страховито, изпълнено с мистика и усещане за смразяване на кръвта място.

Такива пазари на вещиците и въобще на шаманската и вещерска култура са разпространени на много и на различни места в Южна Америка. Северно Перу не прави изключение и срещата ми с шаманството в района на Уанчако не носеше изненада, а по-скоро предизвикваше любопитство ми и създаваше нагласа за среща с онзи непознат, но сюрреалистичен свят на скритите сили и духове, зли или добри, обитаващи един реално съществуващ в представите и вярванията на много хора отвъден страховит свят.

Като всяка култура на магиите и тук има различни категории магове, претендиращи да са представители и владетели на силите на отвъдното: Brujos (Магьосници), Shamanes (Шамани) и Curanderos (Лечители). Всички те служат за разрешаване на безброй проблеми: болести, разбити сърца, бизнес начинания, лош късмет и духовни заплахи…или, защо не, за създаването им, когато някой зловредник е поискал това.

Използвайки талисмани и разнообразие от растения, билки, тютюни и отвари, включително халюциногенния кактус Сан Педро (San Pedro) или аяуаска (ayahuasca – отвара, приготвена от различни психоактивни растения и настойки, служеща за промяна на съзнанието, изпадане в трансцедентно състояние и за духовно и енергийно пречистване), шаманите работят с потърсилите помощта им по време на магьосническите процесии и сесии, които обикновено започват късно през нощта и продължават до ранни зори. Пеенето, издухването на дим, пръскането с течности, размахването на листа, триенето на тялото с билки и камъни, пеенето и танците могат да играят роля в изцелението. По време на церемония по аяуаска се поема течност, която е направена от накиснати и сварени части от растението аяуаска, често комбинирана с листа от други растения. Тази напитка има и халюцинаторен ефект, за който преживелите я твърдят, че отвежда човек на прочистващо и катарзисно психологическо пътешествие

От друга страна, другата категория магове – curanderos – използват ритуали, интуиция и билки, за да лекуват своите пациенти. Мисията на Curandera е да помогне на своите пациенти да вървят напред с яснота и увереност в тялото, ума и духа. Curanderos, използват острата си интуиция и развити способности, за да усещат хората и да надникнат в душата на човека. Акцентът на curanderos пада върху възстановяване целостта и завършеността на потърсилия помощ и лечение човек чрез сплитане на противоположности – перуанската версия на „ин-ян“ баланса. Лечението на curandero се състои от диагностика, правена със странни методи и заклинания около символичен олтар, наречен меса. Върху олтара по определен начин са разположени бутилирани билки, свещени изображения или магнитни камъни олицетворяващи противоположни сили – добро и зло, старо и ново, мъжко и женско начало – подредени около централна точка на хармония. Мисията на лечителя от Андите е била и все още е да възстанови баланса на пациента, позволявайки му да приеме естествения поток от крайности, без да бъде люшкан в една или друга посока.

Странното съвпадение в името brujo (магьосник) с името „El Brujo“ на един от най-интересните обекти – цел на следващото ми посещение по пътя след напускането ми на пристанищното градче Уанчико, допълнително възбуди любопитството ми и изостри сетивата ми докрай в очакване на среща с нещо вълнуващо.

Оказа се, че археологическия комплекс „Ел Брухо“ („El Brujo“), към който се бях запътил, е и един от най-известните шамански церемониални центрове в Северно Перу. И днес шаманите се събират на това място, за да практикуват своите церемонии. По този начин комплексът „Ел Брухо“ се оказа пресечната точка, от една страна, както на историята и археологическото наследство на цивилизацията Моче в тази част северно от град Трухийо, които определено представляваха интерес за мен, а от друга страна, с шаманството и магията, така характерни за бита и културата по тези места от древността до днес. 

Нямах никаква представа, че археологическият музеен комплекс „Ел Брухо“ ще се окаже по средата на нищото. Дългото пътуване, на 45 километра северно от град Трухийо, с наетия за деня шофьор с частен автомобил, се оказа неочаквано приключение и изпитание за издръжливостта на тялото ми поради непрестанното почти двучасово друсане върху силно неравния, прашен, черен път, виещ се между нивите, гледката на които се сменяше с монохромни пустинни пейзажи, достигащи съвсем до края на хоризонта.

Но изведнъж, някъде в пясъчната пустош на нищото, изникнаха като изпод ръката и заклинателната пръчка на брухо (магьосник, вещица) очертанията на глинена уака (пирамида, храм) с пресечен връх – Уака Ел Брухо (Храмът на Вещицата), а след нея и стените на археологическия музей „Ел Брухо“.

Най-ценният артефакт съхраняван в изключително добре пазеният от въоръжени до зъби военни музей, е мумията на жената-владетел, позната по целия свят като Lady of Cao (Дамата от Као), открита през 2006 г., толкова добре запазена, че и до днес можем да видим нейните татуировки, поради което често е наричана татуираната мумия.

Дамата от Као вероятно е била жрицата-кралица на общността Моче, загинала и мумифицирана когато е била в средата на двадесетте си години, някъде преди около 1600 години (приблизително 400 г. от н.е., т.е. почти триста години по-рано от 681 г., когато е документирано началото на българската държава). Според вярванията на Моче, че „животът се храни с живота“ и за да може кралицата-жрица да се поддържа млада и жизнена, тя е пиела от сребърен бокал прясната кръв на току-що пожертвани в името на кралицата млади момчета и момичета, връзвани голи в редица един след друг, като гърлата им са прерязвани на церемониално място, а кръвта им събирана, за да бъде изпита от кралицата-жрец докато е топла и прясна.

Дамата на Као е мумифицирана, което е практика прилагана само за водача на общността, а в погребалната камера покрай мумифицираното тяло, при откриването му от археолозите, са били разположени стотици ценни предмети – скъпи накити от злато и сребро, стъклени мъниста, огърлици, обеци, всевъзможни украшения за лицето и тялото…

До Дамата от Као е открито разположено още едно мумифицирано тяло – вероятно на принцеса-войн, видно от оръжията, с които е била заобиколена, която е била пожертвана в чест на мъртвата кралица-жрец, за да я съпровожда, пази и защитава в отвъдното.

Предполага се, че Дамата от Као, която е била висока само 1.48 метра, е починала при усложнения при бременност или раждане. Откритите по тялото й, запазени и видими до днес татуировки изобразяват свещените за Моче змии и паяци и свързват Дамата от Као с шаманството и религиозните церемонии. Въобще, цялата местност където през 2006 г. е открита гробницата на Дамата от Као, както и животът, високата й кралска позиция и смъртта й, са обвити в мистиката на шаманските церемонии и тайнствеността на ритуалите на вещиците, свързващи този с отвъдния свят и духовете му.

Денят ми, дълъг, изнурителен, прекаран сред толкова много история и артефакти от миналото, отиваше към края си, а цялата замайваща въображението смесица получена от досега с реликвите останали от цивилизацията Моче, от шаманските и вещерски практики и тайнственост, от близостта с мумията на Дамата от Као и нейната велика, но и трагична съдба, ми показаха, че съвсем на място и правилно съм преценил, че следващото място в пътуването ми трябва да е релаксиращо, отдадено единствено на съвремие, море, слънце и енергията на природата, така че напускането на Трухийо в посока на север, към едно от най-крайните преди границата с Еквадор прекрасни малки крайбрежни градчета – Манкора (Mancora), е най-доброто решение, което съм могъл да предвидя в програмата си и съвсем правилно съм вмъкнал като обещание и очакване за приключение в приключението ми…