Северно Перу (част Втора)

Представяли ли сте си някога да наблюдавате китове в океана и то от само няколко десетки метра? А няколко различни семейства китове с малките си, които закачливо и винаги неочаквано за камерата изскачат от дълбините, превъртат се във въздуха и игриво разбиват безгрижието си върху гребена на вълните, пръскайки радост и наслада и предизвиквайки невъздържаните емоционални „уау“ (wow)-възгласи и овации на очарованите наблюдатели, снимащи с треперещи и схванати от дългото чакане ръце тази семейна китова идилия.

Манкора (Màncora), произнасяно с ударение върху първата сричка, се оказа онова изненадващо и вълнуващо по неочакван начин малко плажно градче в Северно Перу, намиращо се на север, почти до границата с Еквадор, което място съвсем преднамерено включих в програмата си, за да сменя рязко фокуса си от посетените преди това в околностите на Трухийо уака-пирамиди и останки от стари цивилизации. Така бях съставил програмата си, че да имам преживявания от всякакво естество – и изтощителни обиколки из старините на Перу; и музеи или пък места, оживени с хора и с шумни и хаотично движещи се превозни средства; и традиционните безгрижни „градски“ разходки; и хапвания на различни места, където се хранят местните; и класически релакс-спирки по тихо-океанското крайбрежие; и атракции с включени повече или по-малки дози адреналин…

Казват, че Манкора е не само най-доброто място за наблюдение на огромните по размер гърбати китове, но също и най-доброто за сърфиране място в света, за плуване заедно с гигантски костенурки, за ядене на севиче и още и още… Това е и парти-столицата на Перу, в която цяла година се събират млади хора от цял свят, за да купонясват до зори…

Пристигнах в Манкора толкова рано сутринта, че все още беше тъмно, а по улиците на това малко градче нямаше никой, с изключение на триколесните „тук-тук“ таксита, които са най-евтиния, бърз и много атрактивен начин за придвижване в градска среда.

Достатъчно беше да попитам къде мога да намеря туристическа агенция, която да ми организира тур в Тихия океан за наблюдение на гърбати китове, за да събудят собственика на една от агенциите по главната улица на града; той веднага да отвори, въпреки, че все още беше някъде в часовия диапазон между 5 и 6 преди зазоряване, когато всички спят; да ми предложи да оставя багажа си в офиса на агенцията, докато се наслаждавам през деня на тихоокеанското си приключение; да направи един здрав пазарлък с мен за цената на тура, така че накрая и двамата да си стиснем ръцете и да бъдем доволни от платеното за 6-часовото ми приключение; да ми осигури „тук-тук“ до местното пристанище откъдето тръгва лодката и да ме изпрати до прага на офиса си, а аз доволен да се метна в подобието на превозно средство триколесно такси и да се отправя към лодката, която трябваше да ме отведе до сбъдването на една поредна мечта.

Каква невероятна смрад изведнъж се стовари върху ми и се сблъска с красивата ми въображаема представа за едно очаквано предстоящо вълнуващо пътешествие сред китове и костенурки… „Тук-тук“, умело водена от местния навигатор, навлезе в пристанището, с което смрадта нахлу в ноздрите ми. Задушлива миризма на риба, умрели мекотели и застояла морска вода, а вероятно и компактната гледка на вече събралите се на пристанището двадесетина туристи от различни националности, струпани хаотично на едно неголямо пространство, някак незабавно потиснаха прилива ми на първоначален ентусиазъм, но бързо се окопитих в новата реалност и само след няколко минути, с нахлузена не съвсем по мярката ми спасителна жилетка (задължителен за всеки, неудобен и неприятен, но необходим аксесоар), вече се чувствах като мореплавател, готов да отплава към неизвестността, тръпнещ за среща с приключения и неизвестности в безбрежния най-голям световен океан.

С вдигната напред ръка, сочеща някъде към Хаваите (подсъзнателно ме тегли към екзотичните райски острови, съдба, която явно е невъзможно да надмогна, а и едва ли наистина го искам), с устрем и увереност, че китовете трябва вече да са някъде там, отвъд хоризонта и да очакват с нетърпение появата ми, за да спретнат най-грандиозното шоу, на което са способни, узурпирах мястото на водача на моторницата, за да дам нужните предизвикателство, енергия и темпо, с цел ускоряване началото на придвижването ни.

Разбира се, че веднага потеглихме и почти незабавно бяхме засипани от изобилна информация на испански и оскъдна информация на английски език, така че се наложи да изострям слуха си измежду шума на вълните и режещите въздуха мощни обороти на мотора, за да доловя и малкото познати ми на испански думи, носещи ми основни познания за гърбатите китове и другите морски обитатели, които предстоеше да срещнем по дългия си, почти целодневен, път из океана. Представете си ни, само че от гледната точка на невъзмутимите поради големината и авторитета си в океанското царство китове, които всеки ден виждат в далечината поредната малка лодка, с две дузини щъкащи по борда й хора, с дръпнати, кръгли или скучно-обикновени като форма очи, с цветове на кожата в гамата от изветряло бяло, през европейско класическо бяло, през монголоидно пастелно жълто, до средиземноморско наситено кафяво, арабско мургаво тъмно или африканско нощно катранено и дори блестящо промазано черно, всички, облечени с някакви надути върху им в сигнално жълто жилетки, в повечето случаи съвсем не по размера им, смешно подскачащи, бутащи се, клатушкащи се или прибягващи като на забавен каданс от борд на борд, държащи пред очите си едни правоъгълничета, които неуморно щракат и въртят във вертикална или хоризонтална посока, въобще едни превъзбудени човешки същества, които издават смешни писъци, нечленоразделни звуци (не че китовете биха разбрали членоразделната реч) и възгласи всеки път, когато кит или малкото му разцепят вълните, изпуснат устремена към небето фонтанна струя въздух, премесена с вода или пък радостно подскачат във въздуха, падайки във водата, за да си доставят нарцистично удоволствие от свободата, мощта и грацията на движенията си, все обикновени неща за един уважаващ себе си кит, който иска да бъде забелязан и приет съвсем насериозно от тълпата човечета върху лодката, платили си немалко за изнасяното пред погледите им представление. Въобще, погледнато от сферата на шоу-индустрията, дори и организирана в естествената среда на Тихия океан, не е лесно да бъдеш огромен гърбат кит с многобройно гърбато семейство, плуващо в конкуренция с други китове-роднини, всички намиращи се в ежедневна симбиоза с местните тур-оператори, водещи всяка сутрин нелесно достигналите дотук, но безропотно и достатъчно добре платили си туристи. Но пък изглежда, като че ли всеки знае задачата си и я изпълнява поразително добре и с необходимия професионализъм – китовете енергично скачат не къде да е в океанската безбрежна шир, а винаги някъде пред лодките, разбира се в привидно организиран хаос, водачите на лодките знаят точно кога и къде е най-вероятно да срещнем китове, костенурки и безкрайно очарователните и игриви морски тюлени и уверено водят лодката точно натам, а туристите, като по сигнал, знаят кога да пищят възторжено, размахвайки с вещина телефоните си и стиковете за селфи, да жужат оживено, виждайки всяка сцена от морското представление и да накланят моторницата съответно, вляво или вдясно на борд, в зависимост от приливите си на ентусиазъм от поредната забелязана огромна черна гърбава сянка в далечината или любопитна тъмнокафява муцунка на морски тюлен в близост до борда.

Шоуто на костенурките обаче се оказа съвсем друг спектакъл. След наблюдението на китовете, последва добре изчислено от организаторите естествено продължение на един великолепен и единствен в палитрата на живота изумителен ден на плуване в океана с гигантски костенурки, които любопитно се докосват до тялото ти, ти ги обгръщаш в приятелски отговор, докато заедно плувате и се снимате под водата – ти за Фейсбук и Инстаграм историите си, те, вероятно позиращи за подводните си социални медии – Turtle-book и Ocean-gram. Водата в тази част на Тихия океан е приятно топла, предразполагащо отпускаща, което допълнително засилва удоволствието от срещата с гигантските костенурки и издълбава спомена от преживяното в най-дълбоките гънки на паметта, отговарящи за съхранение на миговете с най-пълно удоволствие. Въобще, парченце от насладата, заради която съм тук…

Дори нямам ясен спомен кога точно приключи приключението в океана, кога лодката отново акостира на пристанището и кога подканящите викове на екипажа ни насочиха да слизаме по мостика. Вероятно само острата миризма на прясно уловена риба и глъчката от играещи карти местни рибари ме изкара от унеса на удоволствието, в което се бях потопил в продължение на часове и ме върна не само физически, но и духом на брега.

След хапването на севиче за предястие и на вкусно основно, избрани като късен обяд от морското и не съвсем морското меню на някакво непретенциозно, но уютно крайбрежно ресторантче, последваха няколко заслужени часа пълен релакс на градския плаж на Манкора, на брега на Тихия Океан, там където света започва или пък никога не свършва…

За мое най-голямо съжаление, така и никога не изпитах особено влечение към сърфирането и никога не направих опит да яхна вълните върху дъската, иначе, на това вероятно най-добро място в света за каране на сърф, без съмнение бих опитал предизвикателството.

Уви, атмосферата на Манкора, като национална парти-столица също не успях да уловя (но всъщност май и нямах потребността от това), тъй като надвечер, т.е. часове преди да започнат партитата, вече бях се качил на автобуса към следващата си дестинация – град Чиклайо (Chiclayo), на югоизток от Манкора, където отново щях да се върна, този път към друга велика глава от древната история на културата Моче, т.нар. Северно Моче, с която култура, но във варианта й Южно Моче, вече се бях срещнал около град Трухийо, основно с посещенията ми в храмовете-пирамиди Уака дел Сол/Huaca del Sol (на Слънцето) и Уака де ла Луна/Huaca de la Luna (на Луната), за които разказах по-рано.