Лима, столицата на Перу (част Четвърта)

Освен Централния си площад „Plaza de Armas“, част от световната съкровищница за историческо и културно наследство на ЮНЕСКО, Лима има три квартала, разположени един след друг по тихоокеанското крайбрежие, които си струва да посетите и опознаете – аристократичния квартал на богатите, на посолствата, на лукса, на парите, банките и финансите – „Сан Исидро“ (San Isidro); туристическия квартал „Мирафлорес“ (Miraflores), с безбройните си хотели барове, клубове, магазини и паркове и квартал “Баранко“ (Barranco) – романтичното и бохемско сърце на Лима, дом на художници, музиканти, писатели, поети, фотографи, дизайнери…        

Въпреки, че е един модерен, шумен, често хаотичен, динамичен, пълен с оживление и хора град, център на политическия, икономически, културен, научно-образователен и религиозен живот в страната, Лима е и дом на едни от най-богатите и значими музеи в страната – Музеят „ЛАРКО“, Музеят на изкуствата „МАЛИ“, Музеят за съвременно изкуство „МАК“, Музеят „Педро де Осма“, Националният Археологически музей, Музеят на златото, Музеят на шоколада и много други, повечето от които са разположени в централните части на столицата, както и в най-престижните й квартали „Сан Исидро“, „Мирафлорес“ и “Баранко“.

Не си мислете обаче, че в този над 11 милиона жители, забързан в съвремието и модерното си съществуване град, няма големи археологически обекти, в които времето е спряло хилядолетия назад и тишината властва над земята.

Независимо, че кварталите „Сан Исидро“ и „Мирафлорес“ са най-богатите и застроени с луксозни бизнес, търговски и жилищни сгради градски пространства в Лима, в сърцата и на двата са разположени, запазени и изложени на показ за туристически посещения две от най-големите в Перу „huaca“ (уака), което е наименованието на традиционните за Перу пресечени пирамиди (храмове), изградени от малки кални кирпичени тухлички и слама. В квартала „Сан Исидро“ се намира „Huaca Huallamarca“ (Уака Уайамарка), а в „Мирафлорес“ е разположена „Huaca Pucllana“ (Уака Пукляна). Тези две уаки са построени в периода 200-500 г. след новата ера (около 1000 години преди инките), за да служат като погребални и церемониални центрове на древната култура, носеща името „Лима“ – местна пустинно-крайбрежна цивилизация, прекратила съществуването си някъде около 650 г. след н.е. (т.е. изчезнала е точно по времето, което се приема за документираното начало на българската държава – 681 г.).

А обърнахте ли внимание на тухличките на „Уака Пукляна“? Погледнете ги отново, този път много внимателно, с фокус върху формата и разположението им. Цялата тайна и магия на оцеляването за период от почти две хилядолетия до днес на този изключителен археологически обект е скрита в тях. Вижте вертикалната им структура и градежа им с малко разстояние помежду им. Този стил архитектурно строителство носи името „библиотечна техника“, заради приликата с книгите подредени на библиотечните рафтове. Но и един друг символичен смисъл откривам – това, че подобно на книгите, тези тухлички са запазили и до днес информацията и паметта за една вече изчезнала цивилизация, която посредством артефактите си, се връща отново към живот, давайки ни представа за отминалото си величие. Вертикалните малки тухлички са позволили цялата тази висока 22 метра „уака“ конструкция да оцелее през вековете, въпреки катастрофичните земетресения и потопи, периодично предизвиквани от течението супер Ел Ниньо, с които природни катаклизми винаги се е сблъсквала тази сеизмична и сурова територия. Глинените тухлички с малките си размери, вертикална структура и с оставените разстояния между тях, са предназначени да абсорбират всички вибрации причинени от мощните земетресения. За здравината на конструкцията помага и особената архитектура на пирамидата, стените на която в основата са по-широки, а към върха се стесняват, което придава допълнителен укрепващ ефект и не позволява разместване или рухване на градежа. Въпреки, че материалът за изграждане на пирамидата е основно глина и кирпич, сухият пустинен климат в района на Лима (последният дъжд в Лима е от далечната 1970 година), е позволил на Уака Пукляна да оцелее до днес.

Снимката на която местния гид (кой знае защо наподобяващ с облеклото си перуански вариант на Индиана Джоунс), стои до восъчната фигура на древния обитател на храма, е някак си много символична. В непосредствена близост се намират сякаш застиналото завинаги, макар велико и могъщо преди, минало и опитващия се да го разкрие, обясни на съвременниците си и запази за бъдещето настоящ изследовател и разказвач на древни истории, един паралел между мълчаливо взаимодействащи си чрез моста на времето различни епохи и светове, на мъртвите и на живите, който паралел предизвиква размисли и смирение.   

Този символичен мост на времето между историята и съвременността има съвсем различно измерение в един друг, реално съществуващ мост – „Мостът на въздишките“, построен и открит на 14 февруари 1876 година, вероятно най-романтичното място в квартал „Баранко“, а и в цялата столица Лима.

Говори се, че е наречен „Мостът на въздишките“ на името на дъщерята на богат търговец, живеещ наблизо, която се влюбила в уличен чистач. Баща й забранил връзката и я затворил в стаята й. Всичко, което влюбената девица е можело да направи е било да гледа през прозореца към моста и да въздиша всеки път, когато е мислила за любимия си.

44 метра дълъг и 3 метра широк, „Мостът на въздишките“ е място за срещи на влюбени и за разходка на въздишащи романтици, както и за творческо вдъхновение на художници, композитори и поети. Преданието мълви, че ако можете да преминете (пробягате) цялата 44 метрова дължина на моста, затаили дъх, вашето желание непременно ще се сбъдне.

Дали намислих съкровено желание и спрях дъха си преди да се втурна по моста? Историята завинаги ще остане безмълвна и дискретна по въпроса…

„JUST MARRIED“ – тази избягала от суетата на сватбената си церемония в тиха странична уличка в квартал „Баранко“ двойка, срещнах случайно, в непосредствена близост до „Моста на въздишките“, мостът, който в техния случай, явно е сбъднал желанията на преминалите със затаен дъх по него влюбени. Истинските въздишки в живота им обаче ще дойдат по-късно и дано тогава моста на живота устои под тежестта им…

За съжаление любовта между двама души рядко получава повече от един шанс и често умира в отчуждение и безразличие (дано съдбата и любовта на двойката от снимката да е изключение и да оцелее, времето ще покаже), за разлика от щастливия късмет на котките, които винаги получават по девет шанса живот, а следователно, с тях и възможността за почти вечна любов. Вероятно, за да черпят вдъхновение и надежда от жизнеността на котките, а може би и никога да не забравят какво е привързаност, нежност и любов, хората на Лима са си създали едно много съкровено и специално място в „Кенеди Парк“ (квартал „Мирафлорес“), където стотици котки – свободни, нахранени, доволни и подсигурени с постоянен подслон и внимание, са се приютили сред дърветата и храстите на парка, обгрижвани от общинските власти и местните жители. Котешки рай, в който сякаш преродилата се в многобройни изкусителни котешки лица и окраски Джаки Кенеди (Онасис) грациозно обикаля около бюст-паметника на любимия си Джон Кенеди, легендарният американски президент, дал името на парка.

“Яж, моли се и обичай“, или, одухотворената самовглъбеност на една рижава котка по „пътя“ към своята котешка нирвана, или пък, вторачила се в някоя разсеяла се за последно врана…

Каква би била една истинска своенравна, фуклива и фотогенична котка, позираща откъм бялата страна на нрава и душата си, ако не застане съвсем тенденциозно претенциозно пред обектива, в безспорно по-фотогеничния си котешки ляв профил (само ако котката знаеше, че постъпва обратно на световноизвестния испански певец Хулио Иглесиас, бащата на Енрике, който винаги настоява и изисква от фотографите да спазват неписаната, но реална забрана да бъде сниман откъм левия му профил, а само откъм десния, който той смята за по-добър). Но от друга страна, съвсем нормално е да очакваме всяка котка да постъпва точно обратното на това, което искаме и желаем, иначе кой би търпял една котка в Котешкия Рай, където правилата са създадени, за да демонстрират негласното и едва прикривано надменно превъзходство на котките над хората.

Разбира се, там където има десетки и стотици котки, винаги има нужда и от някой, който да почиства обувките на…недотам внимателните пешеходци, щъкащи безгрижно из алеите на „Кенеди Парк“.

Всъщност, един от бившите президенти на Перу – Алеандро Толедо е започнал детството си в Северно Перу като „чистач на обувки“, занаят, който продължил да упражнява и в Ню Йорк, преди да завърши, а после и да получи докторска степен от изключително престижния Станфордски университет в щата Калифорния, САЩ.

Така, че никога не се знае, макар и на човека от снимката май да му е твърде късно за друга реализация в живота.

Но пък от друга страна, добре почистените до заслепяваща лъскавина обувки, дават необходимото на всеки човек самочувствие гордо да обикаля по уличките на артистичния квартал „Баранко“, където всяка проява на екстравагантност е добре дошла и дори насърчавана на едно толкова специално място, предназначено да бъде одухотворявано под стъпките от обувките на артисти, творци и хора на духа свободен.

Затова и в „Баранко“ цветове и изкуство намират, срещат и изкушават погледа ти от всеки ъгъл и пространство. Стрийт-арт на неизвестни улични художници превземат душата ти и я изпълват с наслада от феерията багри на приказни герои и сюжети.

Дори и един магазин за мебели в „Баранко“ не може просто да съществува като обикновен магазин, а трябва да носи духа на самобитния творец и да вдъхновява с форми и изящество, независимо дали в двора или във вътрешността си. „Artesanos Don Bosco“ е този нестандартен и изключителен с характера си арт-магазин, поместен в прекрасна сграда в колониален стил, в който сякаш се чувстваш в музей на изискаността и аристократизма и пристъпваш тихо и с едва сдържано възхищение, интуитивно разбирайки обаче, че не трябва нищо да купуваш, за да не разрушиш така създаденото съвършенство.

Изящният стил в архитектурата на квартал „Баранко“ продължава да дефилира пред погледа в поредицата от красиви, пищни, подобни на замък сгради, в една от които е разположен разкошния частен музей „Pedro de Osma“ (Педро де Осма). Наследниците на Педро де Осма решават да съхранят и изложат пред публика събраните от него богати колекции от картини, скулптури, мебели, текстил, гравюри, книги, сребърно изкуство, датирани в периода 16-19 век, като ги експонират в аристократичния му дом-музей.

Изкуството в Лима може да те изненада не само на улицата, в проявите на неизвестните стрийт-арт художници, но и в многобройните картинни галерии, в които прохождащи или утвърдени творци от Южна Америка и от цял свят търсят публичност, своите ценители, меценати, частни колекционери или обикновени купувачи. В квартал Мирафлорес, близо до „Кенеди Парк“ открих и посетих една въздействаща експозиция на родения в Нидерландия през 1947 г., но живеещ от десетилетия в Лима художник Гам Клутие (Gam Klutier). Големите художествени платна в цветова палитра от черно и бяло, или жълто, синьо, сребристо и златно, пресъздават един абстрактен ирационален творчески свят, в който съвместяват пространство малки и големи по размер, антропоморфни и зооморфни фигури, динамично разтеглени или привидно хаотично разхвърляни из цялото платно. Един приказен умален модел на една динамична въображаема вселена, която постоянно се преобразува и трансформира в различни форми, цветове и състояния, търсейки същността си.         

В началото започнах тази публикация с оживялата пред очите ми история на перуанските земи, разкрита чрез археологическите разкопки и експозиции на храмовите пирамиди „Уака Уайнамарка“ и на „Уака Пукляна“ в центъра на Лима; преминах през моста на времето от древността до съвременността и развълнувано застанах пред един друг мост, „Мостът на въздишките“, символ на любовта, романтиката и чистотата в отношенията; прекосих трите най-красиви, богати и интересни квартала на Лима – „Сан Исидро“, „Мирафлорес“ и „Баранко“, спирайки по пътя пред изискани сгради в колониален стил, отбивайки се в музеи, арт-галерии, места за хранене и за социални контакти, за да усетя пулса на града, разнообразието му, неговата динамика и хора.

Но завършвайки обиколката на Лима, ясно си дадох сметка, че този град, в който днес живеят над 11 милиона жители, не е създаден от нищото и древната история на тези земи е онова, което всъщност е причината Лима и Перу да са това, което днес са.

Трябваше отново да прекося моста на времето в посока назад в епохите, до самото документирано начало на историята тук, но този път извън самата Лима, за да мога да се докосна до останките от първоначалните цивилизации, заселили и облагородили не само тези земи, но и целия континент. Само така опознаването на самобитната местна култура щеше да получи обяснение за многоликостта и жизнеността си, формирана от истинските си исторически корени, простиращи се дълбоко назад във времето, много отвъд епохата на инките и черпили развитието си от множество предшестващи култури и цивилизации.

Затова обиколката из земите намиращи се недалеч от Лима, трябваше да ми даде основата за разбирането на този нов за мен свят (точно „Новият свят“ са го нарекли и европейските мореплаватели от 15 век, когато за пръв път са достигнали до него), простиращ се на запад отвъд Европа и Атлантическия океан и създал множество уникални цивилизации и народи.

Опознаването на най-древната му история започна от може би най-важния археологически обект на Америка, който се намира на по-малко от 200 км. северно от Лима и на малко повече от 20 км на изток, навътре от тихоокеанския бряг.

Карал (Caral), със своята над 5000 години история от основаването си, е определян като най-древния град не само в Южна, но и в цяла Америка, а и като един от най-старите градове в света (за сравнение и наша гордост, първите поселения по българските земи, вероятно най-древните в Европа, са на повече от 8 000 години). Развил не само една от първите урбанистични архитектури, но и собствена цивилизация, част от Андската цивилизация, Карал е обявен от ЮНЕСКО за културно наследство на човечеството. Интересното обаче е, че последните археологически проучвания в района, недалеч от мястото където е разположен Карал, в близост до брега на Тихия океан, установяват наличието на още по-древен от Карал град – Бандурия (Bandurria), който надхвърля възрастта на Карал с няколко столетия, с което вероятно Бандурия се превръща в новия най-стар град на Америка открит до момента. И Карал и Бандурия имат монументална архитектура и храмови комплекси, свързвани с религиозната церемониалност и административни функции, отнасящи се до първите заселници по тези земи, наброяващи около 3000 души.               

Това са пустинни места, където дъжд вали изключително рядко, което ги е запазило през хилядолетията от унищожение. Инфраструктурата до и около тези два обекта не е развита в достатъчна степен, предвид значението на обектите за най-старата история на Америка и е малко предизвикателство да ги посетиш. Колективо (Colectivo), малките бусчета, подобни на „маршрутките“ в София, които са най-популярния, масов и евтин транспорт, използван от местните, както и  слънцезащитен крем, удобни леки обувки, шапка и много, много вода са задължителните условия, за да се предприеме, успешна обиколка до Карал и Бандурия.

Значително по-лесно е достигането до другия значим обект в близост до Лима – Пачакамак (Pachacamac), този път намиращ се на 40 км. в обратната на Карал посока, на югоизток от Лима. Частният трансфер дотам с нает местен автомобил с шофьор е бърз, удобен, сравнително евтин и сигурен начин за отиване до и връщане от обекта. Мястото е било заселено около 200-та година след новата ера, изградено е от културата „Лима“ и носи името на бога Създател на Земята – Пача Камак, припознат по-късно и от инките в пантеона им от божества. Религиозни храмове, дворци, гробища, административни сгради, стъпаловидни пирамиди, най-известните от които са „Храмът Пачакамак“ и „Храмът на Слънцето“, на които вероятно са се извършвали и човешки жертвоприношения, са малка част от сградите в този огромен комплекс, просъществувал до идването на испанските конкистадори през 1533 г. Идвайки тук, испанците са целели да ограбят златото и скъпоценностите от храмовете на Пачакамак, но са били изпреварени от храмовите свещеници, които са успели да пренесат и укрият цялото злато, огромно по количество, което съкровище не е открито и до днес.

Уви, въпреки че внимателно оглеждах всяко камъче под краката си и изследователски надничах зад всяка стена или ъгъл и аз не успях да открия съкровището на свещениците от Пачакамак и останах с почти празни ръце, освен ако не се брои билетчето ми за вход, което заедно с още хиляди продадени билетчета за деня в ръцете на посетителите, всъщност формират истинското съкровище за съвременните наследници на храмовия комплекс, които полагат усилия да разкриват, представят, опазват и да продават със завиден успех историята си и легендите свързани с нея на туристите идващи от цял свят.    

Преди испанското завоевание „Храмът Пачакамак“ е бил най-важният оракулен и религиозен център на Тихо-океанското крайбрежие на Империята на Инките. Площта му е цели 5 кв.км.

Музеят Пачакамак, който е построен в самото начало, до входа на археологическия обект, представя в многобройните си изложбени зали много от откритите на терена артефакти.

Така въоръжен с новопридобитите знания за миналото на тези земи, докосвайки се до ежедневието на хората от съвремието, до бита им, изкуството, празниците им, храната и културата им, вече с доза допълнителна увереност, предприех пътуването си от Лима натам, накъдето малцина от туристите отиват – Северно Перу (обикновено, почти всички тръгват от Лима на юг, с цел Мачу Пикчу), предизвикателство, което щеше да ми се отплати щедро със събраните впечатления, нови исторически познания, емоции, автентична природа и немалко адреналин…