За живота с кино и радио – разговор с журналиста Жулиета Герова

Здравей, Жули. Едва ли има слушател на Радио Шумен, който да не познава гласа ти, но тъй като формата на интервюто е писмен и читателите на блога на www.poshumengrad.com няма да имат възможност да те чуят, би ли се представила коя си.

Казвам се Жулиета Герова, родена съм в Шумен и тук съм израснала, това е моето място. Завършила съм Езиковата гимназия в Шумен, след това Югозападния университет в Благоевград със специалност „Туризъм, география и регионално развитие“. Осем години работих във Винекс Преслав. Баща ми тогава, въпреки че беше Заместник директор на фирмата ми каза, че има работа в производството. Там се произвеждаха едни от най-добрите български вина, бренди и ракии. Мога да кажа, че тези няколко години там ми помогнаха и за работата и за взаимоотношенията, а и се научих да правя дегустации за туристите, които идваха от курорт Албена, а и от цялото Северно Черноморие. Беше много добре организирано, даже един от тогавашните директори на винезавода в Хан Крум –  Стефан Пирев сега стана винар на годината. За мен е голямо удоволствие, че освен колеги сме и приятели и много неща научаваш от такива хора. Та така, веднъж една приятелка каза, че има някакъв конкурс за водещ по Форте радио. Аз никога не съм искала да ставам журналист, но пък реших да отида и да пробвам какво е да се явиш на конкурс.

Интересно ми е да разбера как се провежда един конкурс за радио водещ.

Като видях, че сме 83 души за две позиции онемях, но тогава Форте радио беше във вихъра си и беше едно страхотно радио. Аз нямах никакви претенции да започна там работа, просто отидох от любопитство и не се притесних, че има толкова много хора. Дори в деня на конкурса се оказа, че съм с гнойна ангина, а трябваше да ме прослушат за глас и говор. Изпитът си беше доста солиден, защото имахме освен четене на текст пред микрофон, разговор, след това имахме редакция на текст, доста неща. Казаха ми, че до седмица ще ми се обадят, а едва след три дни ми казаха, че съм одобрена. Заедно с Мария Райнова, която вече е в Англия, останахме и това бяха две страхотни години във Форте радио. В един момент, за съжаление радиото започна да издъхва и получих едно много приятно обаждане точно на 8-ми март 2000 г. По стационарния телефон ми се обади тогавашният директор на Радио Шумен и ме покани на разговор. Посрещна ме с едно цвете на празника и уж всичко беше започнало случайно, просто ей така, вече 27 години работя като журналист. 

Кои предавания си имала удоволствието да водиш?

Почти всичко, защото с времето те се променяха. Започнах като водещ на сутрешния блок – четири часово музикално информационно предаване – програма „Утро“. Доста време бях титуляр в сутрешния блок, същевременно и в новините ме слагаха за съботно-неделни дежурства. По-късно и други предавания съм водила, дори и когато колегите са в отпуск или се налагаше. От няколко години съм водещ и на вечерното предаване „Денят на совите“, много е интересно, съвсем друг почерк.

Имаш директен контакт с радиослушателите.

Там има комуникация със слушателите, започва в 21ч и продължава до полунощ. Имаме две теми за разговор, едната е свързана с актуалното от самия ден, а другата е по избор и се радваме на много активна аудитория.

Как избираш темата, която да дискутираш със слушателите?

Свързвам я с деня, с времето, в което живеем. Гледам темите да не са и много проблемни. Опитвам се хората, които са в ефира след 21 ч. да имат възможност да разпуснат, да се чувстват не така ангажирани с деня, да разтоварят стреса и да се чувстват по много по-различен начин. Факт е, че много хора спряха да гледат телевизия заради страшните новини. Дори по време на пандемията мога да кажа, че избягвахме тези теми, защото имаше хора, които бяха много уплашени и стресирани. Избираме така темите, че слушателите да искат да участват в диалога, да ги накараме да вдигнат телефона и да се обадят. Има и такива, които сами се наричат „Мълчаливи сови“. Интересно е и в предаването „По първи петли“, което се излъчва по програма „Хоризонт“ и регионалните радиостанции на БНР – всеки петък от Студио 1 на Радио Шумен от 4 часа сутринта до 6 часа. Там също аудиторията е интересна. БНР се излъчва по цял свят и слушателите не са ограничени само в петте области, които обхващаме – Шумен, Разград, Търговище, Силистра и Русе. Обаждат се хора от всякъде, българи, които живеят по света. Предизвикателство е всеки път, има изненади. Това е тайната, да си нащрек, за да не влизаш в рутината.

Сигурно много трудно се води едно такова предаване с директни включвания. Не можеш да се подготвиш абсолютно за всичко, което те очаква в предаването.

Абсолютно, не можеш да разбереш предварително какво те очаква и всъщност това е предизвикателството, а и да ти е винаги интересно и на теб, но на първо място са слушателите, ние сме там заради тях.

Как се справяш, ако видимо човекът отсреща е негативно настроен или разговора отива в тема, която е извън това, което се коментира?

Всяка ситуация е строго индивидуална. По-скоро бих говорила за хората, които прегръщат темата и дори се подготвят, пеят, пишат стихове, много е интересно. Имаме редовни слушатели, а и повечето хора, които слушат Радио Шумен знаят, че има специален клуб на предаването „По първи петли“. Слушателите на  Радио Шумен сами са създали клуб „Денят на совите“. Организират си срещи  през три месеца, на които идват слушатели от цяла България. Това е невероятно преживяване, събират се, осигуряват си музика, поддържат контакти, та дори има и запознанства, сърдечни срещи и бракове.

Денят и нощта съвсем не са ти скучни! Чисто физически как свикваш с този режим на работа?

Обикновено единият ден съм на сутрешно предаване, т.е. станал си в 4:30 сутринта, а следващата вечер си лягаш към 1 ч. след вечерно предаване. Свиква се. 

Как се подготвяш за самото предаване? Отнема ли ти време да се запознаеш с темите?

Понякога часове, понякога дни или седмици, зависи от ситуацията. Много често сме имали дни, в които нещо се случва и то преобръща всичко с главата надолу. В такива моменти рутината помага. Случвали са се много трагични събития, инциденти, тогава си длъжен да бъдеш в кондиция, събираш се и го правиш. При нас това е хубавото, че винаги информацията е проверена, ние не държим да сме първи на цената на непроверени сведения. Това се получава благодарение на екипната работа, на всички, няма как само един, заедно с институциите. Обществената медия е много отговорна в това отношение и гарантирам за това.

Кои са трудностите, които изпитваш в работата? Някаква пречка чисто технически?

Не, даже мога да кажа, че технически сме обезпечени по всякакъв начин, имаме едни от най-хубавите студия в системата на БНР. Условията ни са прекрасни.

Виждам в социалните мрежи, че доста често отваряте вратите на радиото за събития и изложби.

Да, това е част от обществената мисия на радиото. Когато и да дойдете в радиото има и изложби и концерти, разполагаме с голяма зала, в която могат да се провеждат такива. Във фоайетата има изложби, както и в момента. Работим с много центрове за деца, с училища. Имам една много обогатяваща работа, но както казах много дава, а дали много взема бих казала, че по-скоро чисто физически от времето, което не винаги можем да дадем на децата си. При нас няма от понеделник до петък.

Знам, че имаш две дъщери. Някоя от тях иска ли да поеме по твоят път?

Поне засега не. Голямата е на 21 години и е студентка в Софийския университет, обича да пътува и работи като детски аниматор през лятото на морето, това й доставя удоволствие. Да, комуникира с много хора и често ми иска съвети. Малката е още на 14 и се занимава с музика. И трите сме част от хор ,,Бодра песен“.

Колко интервюта си направила?

Не мога да кажа, много са.

А досега давала ли си интервю?

Няколко пъти, обаче, честно казано ми, е трудно да се съглася веднага, така като стана и при теб.

Разпознават ли те хората по улицата?

Тези, които са идвали в радиото по някакъв повод ме познават, но за останалите съм по-инкогнито. Често даже ми се обаждат, че ще дойдат да ме видят от любопитство. Така са се зараждали и приятелства дори. Като тематика, с колегите сме правили много интервюта, има ресори, по които работиш, но понякога те се преплитат и са ми се случвали много любопитни неща. Мога да разкажа няколко, за които се сещам. Преди доста години, в едно много студено утро, още преди да открия предаването в 6 ч., се обади един слушател на телефонните линии, които са отворени в Студио 1 на Радио Шумен. Каза, че се намира на магистралата около Девня. Предната вечер ги беше затрупал снега и все още са на магистралата. Благодарение на това, че човекът имаше зарядно за кола, успя да се свърже с нас. Сподели, че пред него и след него имало затрупани коли. Това беше нещо, което със сигурност никога няма да забравя, макар, че се случи, може би, преди 15 години. Веднага се обадих на Гражданска защита и подадохме сигнал. Свикаха кризисен щаб, изпратиха БТР-и и се оказа, че спасиха около 500 души, имало е и автобуси с ученици. Тогава нямаше толкова мобилни телефони. Това беше една много сериозна акция, продължила до обяд, но  всички бяха извозени благополучно. В района на ЖП-гарата в Девня бяха направили център за помощ, раздаваха се топли напитки, за да сгреят хората и да ги изпратят по домовете им.

В такива дни сигурно човек си тръгва от работа с огромно удовлетворение от свършената работа?

Това е всъщност, за което работиш и си казваш, че има смисъл. Дори на следващия ден човекът дойде лично да ни благодари и така се запознахме. Имало е такива ситуации, които те разтрисат – катастрофи със загинали, бедствия, наводнени селища. Но в същото време сме посещавали и едни от най-прекрасните места, за да отразяваме събития. Най-хубави за мен са срещите с хората от по-малките населени места – много чисти, откровени, посрещат ни страхотно, ако не работех тази работа нямаше да имам възможност да се срещам точно с такива хора. Има ги още добрите човешки взаимоотношения, по-малко са отпреди, но ги има.

Сигурно си имала и много гафове?

Да, да, да, няма как без тях. С колегите често си ги припомняме и става доста забавно. Няма безгрешни хора, още повече ние сме в ефир и всичко е на живо. Разбира се, там където трябва да се извиним, задължително го правим.

Би ли искала да споделиш за проект, който си реализирала?

В личен план, това е нещо, което много хора не знаят, че съм кинолюбител. Наследих го от баща си. С него сме правили много мини филми, а и аз имам доста авторски. На първия международен фестивал в Попово за мини филми спечелих голямата награда с филма си  „Такъв е животът“. Това са филми с много малко времетраене. Давам си сметка, че това много ми помогна и в работата в радиото. С малко думи да се кажат много неща и в живота е така. С баща ми Величко Геров, светла му памет, имаме направени съвместно над 60 любителски филма. Когато израснеш в една такава среда, не е случайно, че журналистиката ми допадна. При нея е много важно да има и интересни истории, разказани в малко време. Разбира се, винаги зависи от темата, от събеседниците.

Желая да разкажа и за срещата ми с един много интересен човек преди години. Бях чула за българин, който живее в Канада от много млад. Казва се Игнат Канев. Беше невероятен човек, за съжаление почина преди няколко години на 92. Направил е толкова много не само за българите в чужбина, но и тук. От едно русенско село Горно Абланово е, напуска България като ученик. Така се случи, че отидох специално да се запозная преди години с неговата племенница и й бях оставила координатите си с молба да го потърся за едно интервю. Тя ми отговори, че непрекъснато го търсят за интервюта, но той отказва. След няколко дни обаче той лично ми се обади в полунощ и ми каза „Здравейте, Жулиета, аз съм Игнат Канев“. Аз се стъписах, защото той прие поканата ми за интервю. Бях спечелила доверието на племенницата му с откровеността ми, че нямах комерсиални цели, а просто исках да го представя, още повече беше родом от нашия радио район. Направихме интервюто тогава по телефона, когато дойде в България пожела да се видим и се срещнахме, което за мен беше незабравимо, заедно с него бе и семейството му. Беше довел осем месечната си внучка, облечена в българска носия, а той говореше перфектен български, този старият, който беше научил на село. Историята му е много интересна и това ме накара преди 4 години, когато бях в Академията на българското национално радио по журналистика, да направя фийчър – радио разказ. Реших да го посветя на Игнат Канев и се радвам, че беше много високо оценен и толкова хора, които не знаеха за този човек, чуха за него. Това е нещо, което никога няма да забравя, както и нещата, които ми беше разказвал, как не трябва да се променяме, въпреки средата. Веднъж ми каза „Идват тука разни българи, аз им намирам работа и в един момент те започват да ми говорят на развален български. ,,Ей тогава ги изключвам от контактите си, махам им номера, веднага!“. Той на 92 години говореше перфектен български, въпреки че беше излязъл още шести клас от България. Човек не трябва да забравя от къде е тръгнал. Учеше, че дори на улицата да намериш цент, въпреки, че вече си направил  милиони, го взимаш. Той е един от примерите ми и не защото е един от най-богатите хора, а защото е тръгнал по своя път и е постигнал всичко с много труд сам. Имал е мотивацията и качествата да го направи. Започнал е с една построена от него къща, продава я и така прави  цял град с негови сгради. Има още много примери и достойни хора.

От няколко години те познавам, но никога не съм те виждала ядосана или сърдита. Как успяваш да си винаги толкова усмихната?

Може би е въпрос на характер, защото всеки си има и проблемите. Мисля си, че не трябва да натоварвам хората покрай мен, не че не споделям, но го правя с хора, които знам, че няма да ги натоваря. Радвам се, че имам приятели от детството, от младостта, с които често се срещаме и сега. Разтоварвам с танци, със семейството си, с приятни разговори с искрени и интересни хора, разходките на ,,Шуменското плато“, съвсем скоро успях да направя и едночасов полет с парапланер над него. Обожавам морето, изгревите, залезите и малкото ни йорки Джеси. Любовта, във всичките й измерения, е много важна! Тя зарежда и те кара да изпитваш онези чувства, които не могат да се опишат с думи.  Животът ни е даден, за да се живее пълноценно. Трябва да се ценят миговете!

Какво би искала да си пожелаеш на себе си първо, както и на всички хора, които ще четат това интервю?

Моето пожелание за празник или за човек, който обичам е „здраве и любов“. Какво повече му трябва на човек от това?

Звучи като красив финал на нашият разговор. Благодаря ти, че отдели от времето си и аз ти желая много здраве, любов и късмет!

/HR Slavova/